Кланът на вълчицата

Анаид изпита ревност. Отношенията й с Клодия бяха сърдечни, но не и толкова близки, та да си споделят откровения.

— Съмнявам се. Луд е по теб. Дебела, слаба, татуирана или вампирка, той страшно те харесва.

На Клодия думите й доставиха огромно удоволствие, мед й капна на сърцето. Напомпана със самочувствие, охотно захапа хлебчето си, намазано с масло и мармалад. После, като дъвчеше бавно, се замисли, озадачена.

— А ти откъде знаеш?

— Проследих те. Тръгнах след теб онази вечер, на купона за рождения ден. Видях ви да се целувате.

Клодия скочи и застана пред нея, сложила заплашително ръце на кръста.

— Шпионирала си ме, така ли? Значи е вярно, че си ме шпионирала?

Анаид гузно наведе глава.

— Съжалявам, нямаше нищо общо с Одишките, следях те, защото…

— Защо?

— Ами защото… защото мен никога не са ме канили на купон за рожден ден.

— Какво?

Анаид се смали и скри лице в шепите си.

— Това, което чуваш.

— Но… Защо не ми каза?

— Ти ме мразеше.

— Разбира се.

— Как така „разбира се“? От какво се разбира? Нищо не ти бях сторила.

— Нима? Нищо не ми била сторила! Та ти беше супер. Беше върхът! Във всичко беше най, най.

Този път Анаид се задави със собственото си хлебче.

— Май нещо си се объркала.

Но не, Клодия не бъркаше. Комично сприхава като всяка италианка, започна да изброява на пръсти причините, поради които бе ненавиждала Анаид:

— Първо на първо, ти си внучка на великата Деметер. Второ, ти си дъщеря на Селене, избраницата. Трето, беше забулена в тайнственост. Четвърто — хубава. Пето — суперинтелигентна. Шесто — всемогъща. Седмо — послушна. Осмо, беше дясното око на майка ми. Девето, яви се изневиделица като претендентка да бъдеш посветена преди мен и, десето, което е нещо много, ама много важно, по единодушното мнение на момчетата от моята компания твоето дупе определено бие моето в класацията.

— Моля? — възкликна изумена Анаид.

Всичко, което избълва Клодия, й се виждаше толкова чуждо и непонятно, сякаш ставаше дума за научни изследвания в областта на нуклеарната физика. За нея ли говори? Или за някаква несъществуваща, измислена Анаид?

— Кога? Искам да кажа… кога са ме виждали момчетата от твоята компания?

— Всеки път, когато ме срещнеха или идваха да ме търсят, все се побутваха с лакът и си шушукаха за теб.

Анаид я слушаше, зяпнала от изненада.

— Грешиш, и то принципно, във всичко, но най-вече не съм съгласна по точките четвърта, седма, осма и десета.

— Много смешно. Сега пък се будалкаш с мен.

— Не съм хубава, не съм послушна, не съм дясното око или ухо на майка ти, а и… дупето ми е пълна скръб.

— Ха!

— Какво — „ха!“?

— Това, че дрънкаш така, сякаш изобщо не си се поглеждала в огледало. Впрочем откога не си се оглеждала?