Кланът на вълчицата

— Но какво правиш? — протестираше Анаид с нацапотено лице и с наполовина сресани, наполовина разчорлени коси.

Клодия ровеше в чантата й.

— Бъркам ти в несесера. Търся сносен гребен и няколко фиби.

— Почакай, по-кротко, че всичко ще ми объркаш.

Клодия обаче обърна чантата на Анаид и изсипа цялото й съдържание на земята.

— Леле-мале, с какво си я наблъскала така? Да не носиш Британската енциклопедия?

Подът се беше покрил с книги и хвърчащи листа, но нямаше и помен от гребен или фиба.

— На мен гребен не ми трябва.

— Ха! Само така си мислиш. Косата ти е станала ужасно дълга и е отвратително мръсна и чорлава. Трябва да я срешиш и да я поддържаш в приличен вид.

Анаид вдигна ръка към главата си и разпери пръсти в опит да разплете един кичур, който бе станал на възел. Беше абсолютно невъзможно. Беше свършила специалния шампоан, който й бе предписала Карен, и сега вместо коса имаше гъста сплъстена четина. Най-добре беше да се подстриже. Така щеше да има по-малко проблеми.

— Да оставим това за друг ден. Лукреция ме чака.

Речено-сторено. Анаид се зае с тежката задача да оправи хаоса. Да сложи всички книги, къси чорапи и гащи обратно в чантата, беше далеч по-интересно, отколкото да ги изсипе на земята. Докато се занимаваше с това, къде разсеяно, къде по-внимателно, през ръцете й мина лист хартия. Попадна й случайно и тъкмо се канеше да го пъхне в чантата, шесто чувство я накара да спре. Внезапно усети, че хартийката е много важна, че има някакво особено, изключително значение, което досега й беше убягвало от вниманието, но затова пък в момента можеше да разбере и оцени. Хартията изгаряше пръстите й и излъчваше остър мирис. Подуши го с отвращение. Беше имейл от компютъра на Селене, от онези, които бе разпечатала в деня след изчезването й. Имейлът, който държеше в ръцете си, беше с дата от седмица преди това и текстът гласеше следното.