Левиатан [bg]

Осъзна, че онова, което в действителност желае, е Алек да разбере как е излъгала заради него и как ще продължи да го прави пак заради него.

Внезапно пак почувства същото, както когато Алек бе разказал за родителите си — пукот в прегрелия въздух. Кожата й бе изтръпнала там, където я бе прегръщал.

Нещата никак не отиваха на добре.

— Да. Май, да.

Алек въздъхна.

— Директно нареждане. Значи ако разберат, че си крил истинската ми самоличност, ще те обесят като предател.

— Да ме обесят ли?

— Да, задето заговорничиш с врага.

Дерин се намръщи. При цялото претегляне между обещания и преданост, бе пропуснала да мисли толкова напред.

— Е… не точно врагът. Не сме във война с Австрия, поне така каза капитанът.

— Още не. Но от онова, което Волгер чу по безжичното радио, то е въпрос на седмица-две. — Усмихна се тъжно. — Странно как всички тези политици решават дали да сме врагове или не.

— Да, страшна нелепица — промърмори Дерин. Тя стоеше тук срещу него, а не някакъв си политик. Решението беше нейно. — Обещах, Алек.

— Но ти си се клел пред Въздушните сили и пред крал Джордж — напомни й той. — Няма да те карам да нарушаваш обета си. Прекалено добър войник си, за да правиш това, Дилан.

Тя преглътна, пристъпвайки от крак на крак.

— Но какво ще ти сторят тогава?

— Ще ме заключат — отвърна Алек. — Прекалено ценен съм, за да позволят да избягам някъде в дебрите на Османската империя. А когато ме заведат в Англия, ще ме скрият на някое сигурно място докато не свърши войната.

— По дяволите! — възкликна тя. — Но ти ни спаси!

Момчето вдигна рамене. В очите му все още се таеше тъга. Вече не предизвикваше сълзи, но беше много по-дълбока от преди.

Тя му отнемаше и последната искрица надежда.

— Няма да те издам — обеща отново.

— Тогава сам ще се предам — тъжно каза Алек. — Истината ще трябва да излезе наяве рано или късно. Няма смисъл да се оставяш на бесилото.

Дерин искаше да спори, но и Алек не отстъпваше. Беше прав за това какво значи да не се подчиняваш на заповеди по време на война. Наричаше се предателство, а предателите се наказваха с екзекуция.

— Вината е изцяло на доктор Барлоу — мърмореше тя. — Никога нямаше да разбера кой си, ако не беше толкова любопитна. Тя също си мълчи, но такава умница като нея няма да я обесят.

— Сигурно няма — Алек отново вдигна рамене. — В крайна сметка тя не е войник. А освен това е жена.

Дерин зина. Почти беше забравила — Въздушните сили нямаше да обесят една жена, нали така? Дори да е обикновен войник. Ще я изритат, естествено, ще й отнемат всичко, което е желала — дома в небето. Но никога не биха екзекутирали петнадесетгодишно момиче. Би било прекалено неудобно пред обществото.