Левиатан [bg]

Покоите на капитана бяха близо до носа, до навигационната зала. Вратата бе полуотворена, капитан Хобс седеше зад бюрото си, а топлият бриз от отворения прозорец развяваше картите по стените.

Дерин стегнато отдаде чест.

— Кадет Шарп докладва, сър.

— Свободно, господин Шарп — каза мъжът, което я изнерви още повече. — Моля, заповядайте. И затворете вратата.

— Да, сър — отвърна тя. Вратата на капитана бе от солидно естествено дърво, не от фабрикуваната балсамова дървесина и се захлопна с тежко усещане за безвъзвратност.

— Мога ли да ви попитам, господин Шарп, за мнението ви относно нашите гости?

— Машинистите ли, сър? — намръщи се Дерин. — Те са… много умни. И доста решени да поддържат двигателите в изправност. Бих казал, че са добри съюзници.

— Така ли? Значи имаме късмет, че официално не са наши врагове. — Капитанът почука с молив по клетката на бюрото си. Вестоносното птиче вътре размаха крилца и извади езиче, за да вкуси въздуха. — Току-що научих, че Англия официално не е във война с Австро-Унгария, още не. В момента трябва да насочим вниманието си изцяло към германците.

— Е това е много подходящо за момента, сър.

— Наистина. — Капитанът се облегна назад и се усмихна. — С младия Алек сте в приятелски отношения, нали?

— Да, сър. Добро момче.

— Така изглежда. Младеж като него има нужда от приятели, особено след като е избягал от дома и родината си. — Капитанът надигна вежда. — Тъжно, не мислите ли?

Дерин кимна и отвърна внимателно:

— Предполагам, сър.

— И всичко е така загадъчно. Ето ни нас, оставени на тяхното благоволение, погледнато технически, а още не знаем кой знае колко за Алек и приятелите му. Кои са те в действителност?

— Малко са потайни, сър — отвърна Дерин, което не беше лъжа.

— Съвсем вярно. — Капитан Хобс вдигна един лист хартия от бюрото пред себе си. — Самият Първи лорд на Адмиралтейството се заинтересува от тях и отправи молба да го държа в течение. Така че може да е полезно, Дилан, да държите ушите си отворени.

Дерин бавно издиша.

Това, разбира се, бе моментът, когато дългът изискваше от нея да разкаже на капитана всичко, което знаеше — че Алек е син на ерцхерцог Фердинанд и че германците стояха зад убийството на баща му. Самият Алек го беше казал — това не бяха просто семейни работи. Убийствата бяха предизвикали цяла война, в крайна сметка.

А сега самият лорд Чърчил питаше за това!

Ала тя бе обещала на Алек да не казва. Дължеше му поне толкова, след като изпрати хрътките по петите му още при първата им среща.

А и в крайна сметка целият кораб му беше задължен. Алек бе издал скривалището си, за да им помогне да отблъснат цепелините, беше загубил Бурехода и цял замък, пълен с провизии. А всичко, за което бе помолил в замяна, бе да остане анонимен. И беше невъзпитано от страна на капитана дори да пита за това.

Тя не можеше да наруши обещанието си — не и по този начин, без дори да поговори първо с Алек.

Дерин отдаде чест.