Тайната порта [bg]

Самотата се бе превърнала за нея в по-успокояваща от съня. Да бъдеш сама в Къщата на щастието, открай време си беше удоволствие, по-рядко и от ласките на султана, а дори и сега това беше лукс, който тя рядко си позволяваше. Сети се за гъркинята Нурбану и как в онези дни тя обичаше да се кара на Сафийе заради склонността й непрекъснато да се усамотява. Защото, докато за обикновените карийе, живеещи една върху друга като кокошки в курник, самотата беше напълно невъзможна, а за наложниците на султана беше вече непристойна, въпрос на благоприличие. А Сафийе хасеки, втора по ранг и отстъпваща единствено на валиде Нурбану, беше длъжна непрекъснато да бъде обградена от слугини.

Ако зависеше от Нурбану, прислугата й щеше да я дебне дори докато спи. Сега валиде султан се усмихна на себе си. „Де да можеше да ме видиш сега!“ — си каза, протягайки ръка, и се загледа в смарагда на Нурбану, проблясващ на пръста й. От едната си страна пръстенът имаше едва видимо лостче, а вътре — малка кухина, съдържаща едно зрънце опиум — същото, което беше сложено там преди повече от петнайсет години, в деня, в който бе издърпала пръстена от все още топлата ръка на Нурбану. „О, да, господарке! — усмихна се на себе си Сафийе султан. — Вече знам всички твои тайни!“

Тих звук, приглушен, но непогрешим, я накара да вдигне очи. И моментално застана нащрек. Тялото й инстинктивно се стегна и тя огледа стаята. Нищо. Плочките по стените на апартамента й изглеждаха леко размазани напоследък, но това беше от тъмнината и сенките. Тя затвори очи и си пое дълбоко дъх, опипвайки стаята вече с шестото си чувство — с ушите, носа, даже с кожата си — любимият й ловен трик, както обичаше да казва на карийе Михримах в добрите стари дни, умението, на което я бе научил баща й. То никога не я предаваше. Дори най-дребното сгъстяване на въздуха, диханието на сянка, минаваща под пролуката под вратата, миризмата на страха — усещаше всичките.

Но не, наистина нямаше нищо. Само Котьо.

Сафийе се отпусна отново назад. Дори в най-лошите моменти от живота й — деня, в който Мурад най-сетне си бе избрал друга, по-млада наложница, деня, в който дойдоха да отведат карийе Михримах — дори тогава тя не се бе изкусила да вземе позлатеното хапче, както правеха повечето жени в харема. Не и като Хандан, горката глупава Хандан, която беше позволила на друга да заеме мястото й и бе захвърлила всичко заради опиума.

Сафийе щракна пръстена и го затвори. В крайна сметка имаше други мечти и други удоволствия, дори и сега. Изпод една от възглавниците тя извади малко ръчно огледалце, чийто обков от слонова кост бе инкрустиран със смарагди и рубини, и под светлината, която прощаваше множество недостатъци, огледа внимателно лицето си. Наистина ли бе остаряла? В полумрака не изглеждаше никак стара. А нямаше още и петдесет. Естер Нази я бе обучила добре. Ако трябваше да бъде честна към себе си, в горната част на ръцете и по врата й кожата бе започнала леко да се отпуска, но тя отказваше да мисли за това. Кожата на лицето й си бе и до днес бледа и равномерна на цвят, и толкова фина, че имаше кремавата мекота на листенца гардения. Или поне така казваше Мурад, когато двамата бяха заедно в леглото. В онези дни тя нямаше нужда от огледала, защото нейното огледало беше той. Защото какво беше тя, неговата хасеки, ако не отражение на очите му?!