Колекционери на смърт [bg]

Толкова бях напрегнат, че ми се стори, сякаш в стаите няма въздух. Излязох на терасата и се загледах в блестящото огледало на залива. Мобилният ми телефон иззвъня. Погледнах изписания номер — обаждаше се Уилоу. Натиснах бутона за приемане и без предисловия казах:

— В момента не мога да говоря. Събитията набират скорост.

— В какъв смисъл?

— Изглежда, колекционерите са пристигнали и се намират някъде в района. Нямам представа къде, Хари се опитва да принуди Уолкот да съобщи имената им. Аз съм си вкъщи и докато чакам, ще се пръсна. Да приключваме — телефонът ми трябва.

— Разбирам. По-спокойно, младеж. Представи си как се чувствам аз, след като трийсет години чакам този ден. Обади ми се щом научиш нещо.

Закръстосвах терасата и се помъчих да планирам действията ни, когато разберем къде ще бъде търгът… ако изобщо стигнехме до тази информация. Участниците в наддаването не ни интересуваха, важното бе да се съсредоточим върху Койл и неговият съучастник.

Наблизо се затръшна врата на кола, жена извика:

— Рубин?

Подскочих. „Рубин ли?“

Наведох се над парапета и се озърнах. Лидия Барстоу стоеше на алеята пред къщата на съседите ми, семейство Мартин, и викаше:

— Рубин, излез! Страх ме е. Моля те, Рубин.

Спринтирах към външната врата, изтичах надолу по стъпалата, прекосих дюните между къщите. Лидия се облягаше на син експлорър, на земята беше оставила кафяв сак.

— Лидия, какво се е случило? Какво правиш тук?

Тя изплашено подскочи, извърна се към мен:

— Детектив Райдър! Какво… Искам да кажа… Как се озовахте тук?

— Живея ей там, Лидия. А ти как попадна на острова?

Тя озадачено се огледа и промълви:

— Рубин ми се обади преди около час. Поиска да му донеса този сак. Ту ми крещеше, ту молеше да му направя услугата. Попитах го какво става, но той ми се сопна да млъкна, да взема сака и…

— Чакай. Казал ти е да донесеш чантата тук, така ли?

Лидия размаха розово листче:

— Нареди да си запиша адреса и да не казвам на никого къде отивам, иначе животът му ще бъде в опасност.

Взех листчето — на него беше написан адресът на семейство Мартин. Погледнах сака — беше претъпкан.

Посочих го:

— Какво има вътре?

— Не знам. Рубин ме изпрати в един склад за съхранение на вещи. Ключът беше в чекмеджето на бюрото му. — Лидия се изчерви. — Трябваше да го направя, детектив Райдър. Опитах да го напусна, но… имам чувства към него. Още го…

Тя млъкна, закри лице с треперещите си длани. Червената тойота я нямаше, изглежда, туристите си бяха отишли. Клекнах до големия сак със солиден цип и ключалка. Опипах го. Беше претъпкан с… банкноти. Пачки банкноти.

Лидия заудря по перилото на стълбището, истерично завика:

— Рубин! Излез, Рубин!

— Мисля, че го няма, Лидия. Не виждам колата. Тук ли трябваше да се срещнете?

— Да, след един час. Изплаших се и дойдох по-рано. Какво става, детектив Райдър?