Картата на времето [bg]

— Е — подхвана той, когато всички се поуспокоиха, като стана от мястото си и закрачи по пътеката. — Скоро ще пристигнем в 2000 г. А сега ме слушайте внимателно, моля, защото ще ви обясня какво ще правим, щом се озовем в бъдещето. Както ви уведоми господин Мъри, когато слезем от времевия трамвай, ще ви отведа на възвишението, от което ще наблюдаваме последната битка между хората и автоматите. Оттам нас няма да ни виждат, но ще трябва всички да се придържаме към групата и да пазим тишина, за да не издадем местоположението си. Не знаем какви последици би имало обратното за тъканта на времето, но едва ли ще са положителни.

Отвън пак се разнесе рев, последван от страховити изстрели, на които Мазурски почти не обърна внимание. Той крачеше спокойно между пейките, с палци, пъхнати в джобовете на жилетката, и умислено изражение — съвсем като университетски преподавател, уморен да повтаря безспир все една и съща реч.

— Сражението ще трае приблизително двайсет минути — продължи той — и ще е като малка пиеса в три действия: най-напред ще се появят злодеят Соломон и свитата му, причаквани в засада от храбрия капитан Шакълтън и неговите хора, после ще се разгърне кратка, но вълнуваща битка, а накрая ще има двубой с шпаги между автомата, наречен Соломон, и Дерек Шакълтън — двубой, който, както знаете, ще завърши с победа за човека. А когато приключи, и през ум да не ви минава да аплодирате! Това не е някакъв водевил, а действително събитие, на което, предполага се, не би трябвало да присъстваме. Просто се подредете в колона и ме последвайте до трамвая, без да вдигате шум. После пак ще прекосим четвъртото измерение и ще се приберем у дома живи и здрави. Разбрахте ли ме добре?

Пътниците кимнаха почти в унисон. Луси стисна отново ръката на приятелката си и се усмихна развълнувана. Клеър й отвърна със същия жест, ала нейната усмивка бе съвсем различна: това бе прощална усмивка, едничкият начин, по който можеше да каже на Луси, че е била най-добрата й приятелка и никога не ще я забрави, но трябва да последва съдбата си. Простичък жест със скрито послание, което щеше да се разтълкува след време — като целувката, която Клеър бе положила на гостоприемната буза на майка си или на сбръчканото чело на баща си; нежни, но учудващо сериозни и тържествени целувки, неподходящи за сбогуване преди обичайно събитие като гостуването в имението на Бърнет. Това обаче не бе привлякло вниманието на родителите й. Клеър отново се загледа в черното стъкло, питайки се дали бе подготвена за живот в света на бъдещето — онази опустошена Земя, описана от Гилиъм Мъри, — и усети как я прониза страх, който се насили да пропъди. Не можеше да се огъне сега, когато бе толкова близо до целта, трябваше да се придържа към своя план.