Картата на времето [bg]

Ала доходоносното шествие от панаир на панаир приключило рязко, когато един от противниците на доктор Файбс не понесъл това, че нахалната кукла го победила само с пет хода и отгоре на всичко му подала любезно дървената си ръка. Обзет от гняв, индивидът се надигнал от мястото си, измъкнал револвер от джоба си и преди управителят на панаирджийската барака да успее да му попречи, стрелял право в гърдите на куклата, вдигайки облак от оранжеви тресчици. Гърмежът подплашил присъстващите, а нападателят успял да се измъкне в суматохата, преди управителят да смогне да му поиска обезщетение за вреди и загуби. За броени секунди той останал сам в бараката, до леко килнатия на една страна доктор Файбс. Управителят тъкмо се чудел какво обяснение да даде на господин Тайръл, когато забелязал нещо изумително. На лицето на доктор Файбс все така била изписана неизменната му усмивка, но от дупката, която куршумът пробил в гърдите му, се точела струйка кръв. Слисан, управителят дръпнал завесата и се приближил до автомата. След като го огледал не без известна боязън, открил малко лостче на левия му хълбок. Когато го освободил, успял да отвори доктор Файбс така, както се отваря саркофаг. Вътре, окървавен и безжизнен, лежал човекът, с когото управителят бил работил няколко месеца, без да знае. Това бил Майлс Шакълтън, един клетник, който — поради невъзможност да издържа семейството си — приел да участва в шмекерията, която му предложил Тайръл, щом открил таланта му на шахматист. Когато пристигнал в бараката и заварил тази бъркотия, изобретателят дори не уведомил полицията за произшествието, опасявайки се, че ще бъде арестуван за измама. Запушил устата на управителя с порядъчна сума пари и се задоволил да бронира тялото на доктор Файбс с желязна пластина, която да предпазва новия му обитател от бъдещи разгневени противници. Ала заместникът на Майлс не играел шах с такова майсторство и славата на доктор Файбс постепенно залязла напълно, сякаш следвала стъпките на самия Майлс Шакълтън, който просто изчезнал от лицето на земята, навярно погребан в някой ров между отделните панаири. Когато семейството му най-сетне узнало от устата на управителя печалната участ на своя патриарх, решило да му отдаде почит по единствения възможен начин — като поддържало жив спомена за него и предавало тъжната му история от поколение на поколение. Предавало я като факел, който след повече от един век запалил зениците на младежа, който се надигнал от земята след екзекуцията си, изгледал с хладна омраза двореца на Соломон и промълвил сякаш на себе си, макар че всъщност се обръщал към Историята: