Колимски разкази [bg]

С последно усилие на нещастния си гладен, препатил мозък Андреев разбираше, че трябва да търси някакъв изход. Не желаеше да сподели съдбата на едноръките промивани на злато. Той, който на времето си беше дал дума да не става бригадир, не търсеше спасение в опасните лагерни длъжности. Неговият път щеше да е друг — нямаше нито да краде, нито да бие другарите си, нито да доносничи. Андреев търпеливо изчакваше.

Тази сутрин новият бригадир го изпрати за амонит — жълт прах, който бомбаджията насипваше в книжни кесии. В големия завод, където се стоварваше и разфасоваше експлозивът, пристигнал от „континента“, работеха жени-затворнички — работата се считаше за лека. Заводът оставяше върху тях своето клеймо — косите им ставаха златисти като от кислородна вода.

В малката ламаринена печка в барачката на бомбаджиите горяха парчета амонит.

Андреев показа бележката от надзирателя, разкопча връхната си дреха и развърза парцаливия шал.

— Трябват ми партенки, момчета — рече той. — Чувал.

— Ами че нашите чували… — започна един млад бомбаджия, но по-възрастният го сръга с лакът и онзи млъкна.

— Ще ти дадем — каза по-възрастният. — Ето.

Андреев си свали шала и го подаде. Сетне накъса чувала на ивици и си омота краката — по селски, понеже на света съществуват три начина за навиване на партенки: „по селски“, „по армейски“ и „по градски“.

Андреев си омотаваше краката по селски, като премяташе партенката около стъпалото си. С мъка натика краката си в плъстените ботуши, изправи се, взе сандъка с амонала и излезе. На краката му беше горещо, на врата — студено. Андреев знаеше, че и едното, и другото няма да е за дълго. Предаде амонита на надзирателя и се върна при огъня. Трябваше да го дочака.

Най-сетне надзирателят се приближи.

— Да запалим по една — на часа се обадиха няколко души.

— Някой ще запали, друг няма — и надзирателят, като отметна пеша на късия си кожух, извади ламаринена кутийка с махорка.

Едва сега Андреев развърза парцалите, които крепяха плъстените му ботуши да не се разпаднат, и ги събу.

— Бива си ги партенките ти — без завист се обади някой, увит в дрипи, и посочи към краката му, усукани с парчета плътен, лъскав кеневир.

Андреев се настани по-удобно, премести краката си и се разкрещя. Лумна жълт пламък. Просмуканите с амонит партенки горяха ярко и бавно. Панталонът и ватенката тлееха, обхванати от огъня. Хората край него отскочиха настрани. Надзирателят събори Андреев на земята и го засипа със сняг.

— Какво направи, гад такъв!

— Прати някой за каруца. И попълни бланка за нещастен случай.

— Наближава обед, потрай малко…