Колимски разкази [bg]

Май

Дъното на дървената бъчва беше избито и заменено с решетка от железни ленти. Държаха вътре кучето Казбек. Сотников го хранеше със сурово месо и молеше всички, които минаваха наблизо, да ръчкат животното с една тояга. Казбек ръмжеше и правеше тоягата на трески. Техническият ръководител на обекта Сотников възпитаваше чувство на злоба в бъдещото куче-пазач.

По време на цялата война златото се промиваше в корита — начин, който преди бе забранен в мините. Едно време така имаха право да работят само хората от проучвателските групи. Преди войната дневната норма се даваше в кубометри почва, а през войната — в грамове метал.

Едноръкият работник чевръсто нагребваше с лопатката пръст в коритото, гребваше вода и внимателно разклащаше коритото над потока, като изхвърляше в него размития чакъл. Когато водата се оттичаше, на дъното оставаше някоя и друга златна люспица; човекът оставяше коритото на земята, взимаше люспата с нокът и я слагаше в къс хартия. Хартията се сгъваше така, както се увиват прахчетата в аптеките. Цяла бригада от едноръки членовредители „миеше“ зиме и лете злато. Люспите метал, златистите зрънца, се предаваха в касата на мината. Срещу това ги хранеха.

Следователят Иван Василиевич Ефремов залови загадъчния убиец, когото издирваха повече от седмица. По онова време в къщурката на геолозите, работещи на терен на около осем километра от селището, бяха съсечени с брадва четирима бомбаджии. Задигнати им бяха хлябът и махорката, парите не ги бяха намерили. Седмица по-късно в работническия стол един татарин от дърводелската бригада на Русланов сменил щипка махорка за варена риба. От началото на войната в мините не бяха виждали махорка, караха им „амонал“ — долнокачествен зелен тютюн, невероятно силен — правеха се опити по отглеждането му. Махорка имаха само волнонаемните. Татаринът бе арестуван и си призна всичко, дори посочи мястото в гората, където захвърлил в снега окървавената брадва. Иван Василиевич Ефремов го чакаше голяма награда.

Случи се така, че съсед по нар на този татарин — най-обикновен гладен хлапак, „фитил“ — беше Андреев. Арестуваха и него. Пуснаха го след две седмици, а през това време се бяха случили много нови неща — Колка Жуков беше съсякъл омразния бригадир Корольов. Този бригадир всеки ден биеше Андреев пред очите на всички — биеше го без злоба, методично, и Андреев много се страхуваше от него.

Андреев опипа останалото в джоба му парче бял американски хляб. Има хиляди начини как да продължиш удоволствието от храненето. Можеше да ближе този хляб, докато не изчезне от дланта му, можеше да отронва трохи, съвсем малки трохи, и да смуче всяка една, да я премята с език в устата си. Можеше да го препече на печката, която гореше непрекъснато, да поизсуши хляба и да яде тъмнокафявите, обгорени парченца — още не станали на сухар, но които вече не бяха хляб. Можеше да нареже хляба с нож на тънки пластинки и чак тогава да ги подсушава. Можеше да свари хляба във вряла вода, да го кипне, да го разбърка и да направи от него гореща брашнена супа. Можеше да дроби парченца в студена вода и да ги соли — ставаше нещо като попара. Трябваше да успее да направи всичко това за петнадесетте минути, които му оставаха от обедната почивка. Андреев дояждаше хляба по свой начин. В една малка консервена кутия вреше вода, безвкусна снежна вода, мръсна от попадналите вътре въгленчета или иглички от клек. Андреев пъхаше хляба в побелялата вряща вода и чакаше. Хлябът се надуваше като сюнгер, един бял сюнгер. С пръчица, с треска Андреев откъсваше горещи парчета от сюнгера и ги лапаше. Размекналият се хляб изчезваше мигновено в устата му.