Колимски разкази [bg]

Бяхме прекарали нощта в мазето на соликамската милиция, в един бивш манастир, след като грижовният и немногословен московски конвой бе сменен от тълпа кряскащи, почернели от слънцето юначаги начело със синеокия Шчербаков. Предната вечер нахлухме в студеното, мразовито мазе — около църквата имаше лед, сняг. През деня той успяваше леко да се разтопи, а вечер замръзваше — синьо-сивите преспи покриваха целия двор и за да се стигне до истинския сняг, до белотата му — трябваше да се строши здравата, режеща ръцете ледена кора, да се разрови и едва тогава да се извади от дупката едрозърнестият, пръхкав сняг, който толкова радостно се топеше в пресъхналите уста и парейки с безвкусието си, едва ги разхлаждаше.

Бях сред първите, които влязоха в мазето, можех да си избера някое по-топло място. Огромните ледени сводове ме плашеха и аз, неопитният младеж, търсех с поглед нещо като печка, поне каквито са имали Фигнер или Морозов. И не намирах нищо. Но моят случаен другар, другар само за времето, докато влизах в затворническото черковно мазе — ниският на ръст рецидивист Гусев, ме бутна към стената, към единствения прозорец с решетки, с двойни стъкла. Прозорецът беше полукръгъл, висок около метър, започваше от самия под на мазето и приличаше на бойница. Исках да си намеря друго, по-топло място, но тълпата от хора нахлуваше ли, нахлуваше през тясната врата и нямаше как да се върна. Все така спокойно, без да ми каже нито дума, Гусев ритна с върха на ботуша си прозореца и счупи първо едното, а после и другото стъкло. През отвора нахлу студен въздух, който ме обгаряше като вряла вода. Обгърнат от тази струя аз, който и без това се бях намръзнал по време на дългото чакане и безкрайното преброяване на двора, взех да треперя. Отначало не разбрах колко мъдър беше Гусев — само ние от всичките двеста арестанти дишахме тази нощ чист въздух. Хората така бяха наблъскани, натъпкани в мазето, че беше невъзможно нито да се седне, нито да се легне, можеше само да се стои.

Мазето беше пълно до половината с бяла пара от дишането, въздухът беше мръсен, спарен. Хората започнаха да припадат. Задъхващите се правеха опити да стигнат до вратата, в която имаше един процеп и дупка вместо шпионка, мъчеха се да дишат през нея. Но часовият от конвоя, който стоеше отвън, от време на време мушкаше с щика на пушката си през шпионката и опитите да се диша през нея бяха прекратени. Естествено, при загубилите съзнание не идваше нито фелдшер, нито лекар. Само аз и мъдрият ми спътник издържахме край счупения от него прозорец. Строявахме се дълго… Излязохме последни, мъглата се беше разсеяла и се виждаше таванът, сводестия таван, затворническото и църковно небе беше съвсем ниско — с ръка да го докоснеш. И върху свода на мазето на соликамската милиция открих надпис, направен с обикновен въглен, с огромни букви през целия таван: „Другари! В този гроб умирахме три денонощия и все пак не умряхме. Дръжте се, другари!“