Колимски разкази [bg]

Дните се нижеха един след друг, ала него все не го пращаха в болницата. Изпращаха други, не и него. Всеки ден фелдшерът идваше на портала, сочеше Крист с ръкавицата си и викаше на войниците от конвоя:

— Не му давайте да си поеме дъх.

И всичко започваше отначало.

Болницата, така желаната болница, беше само на четири километра от селището. Но за да попадне там, трябваше да има талон, бележка. Фелдшерът разбираше, че той е господар на живота и смъртта на Крист. Крист също го разбираше.

От бараката, в която спеше — в лагера на това му се вика „живее“ — до портала имаше не повече от стотина крачки. Витаминното селище беше едно от най-запуснатите — това правеше фелдшера да изглежда още по-висок, по-едър и по-страшен, а Крист — по-нищожен.

По този път с дължина сто крачки Крист срещна някакъв човек, когото познаваше отнякъде — кой ли беше? А човекът беше отминал, беше изчезнал в мъглата. Отслабналият, гладен мозък не можеше да му подскаже нищо. И все пак… Крист мислеше денем и нощем, превъзмогвайки студа, глада и болката в измръзналите си ръце и крака — кой ли беше онзи човек? Кого бе срещнал на пътеката? Или вече започваше да полудява? Крист познаваше човека, който беше изчезнал в мъглата, познаваше го не от Москва, не от времето, когато е бил свободен. Не, всичко бе много по-важно, много по-близко. И Крист си спомни. Преди две години този човек беше началник на лагер, но не на „витаминен“, а на златодобивен, на златна мина, където Крист се беше срещнал лице с лице с истинската Колима. Онзи беше началник, лагерен шеф, както казват криминалните. Волнонаемен началник — и го бяха съдили по времето на Крист. След съда началникът изчезна, разправяха, че са го разстреляли, а ето че той го срещна на пътеката във „витаминната командировка“. Крист откри бившия началник в кантората на лагера. Работеше на някаква неизвестна длъжност, без съмнение канцеларска — бившият началник беше, естествено, също по петдесет и осми член, но без буква и му разрешаваха да работи в канцеларията.

Разбира се, Крист можеше да познава и да разпознае началника. Но началникът нямаше как да го помни. И все пак… Крист се приближи до преградата — зад такива седят канцеларистите по целия свят…

— Киризиш ме, а? — рече на апашки жаргон бившият началник от лагера и се извърна към Крист.

— Да. Аз съм от мината — каза Крист.

— Радвам се да видя земляк. — И понеже добре разбираше Крист, бившият началник рече: — Отбий се довечера. Ще ти дам една сельодка.

Те не знаеха нито имената, нито фамилиите си. Но онова нищожно, кратковременно нещо, което някога случайно ги бе събрало, изведнъж се беше превърнало в сила, която можеше да промени цял един човешки живот. И самият началник, който щеше да даде своята сельодка не на гладните си „витаминни“ другари, а на Крист, с когото са били заедно в мината, помнеше, знаеше, че златото и „витаминната командировка“ са две различни неща. Нито единият, нито другият не говореха за това. 1/1 двамата разбираха, чувстваха: Крист — своето морално право, а бившият началник — своя дълг.