Колимски разкази [bg]

Дежурният се появи отново.

— Прибирайте се в бараката. Няма да има конвой.

Ала арестантът с куфарчето направи крачка напред:

— Дайте назначението на мен, гражданино дежурен. Аз ще ги заведа. По-добре от който и да е боец. Нали ме познавате? Неведнъж сме правили така. Аз съм безконвоен, а тия — къде ще се дянат. През нощта, в този студ…

Дежурният влезе в помещението, веднага след това отново се появи и подаде на човека е куфарчето плик от вестникарска хартия.

— Нещата ви с вас ли са?

— Какви ти неща…

— Е, хайде!

Дръпна желязното резе и пусна тримата арестанти в бялата мразовита мъгла.

Безкоивойният вървеше отпред, според Крист дори тичаше. На места мъглата се отдръпваше и пропускаше жълтата светлина на уличните лампи.

Мина безкрайно много време. По хлътналия корем на Крист и по кокалестия му гръб се стичаха капки гореща пот. Сърцето му биеше ли, биеше. А той все тичаше, тичаше след спътниците си, които изчезваха в мъглата. В края на селището започваше голямо шосе.

— Трябва да те чакаме ли?!…

Крист се изплаши, че ще го изоставят, ще го зарежат.

— Ей, ти — рече му безконвойният. — Знаеш ли къде е болницата?

— Знам.

— Ние ще избързаме. А пред болницата ще те изчакаме.

Арестантите изчезнаха в мрака и Крист, след като си пое дъх, запълзя покрай канавката, като често спираше и отново се впускаше напред. Изгуби ръкавиците си, но не забелязваше, че дращи снега и камъните с голи длани. Ръмжеше, сумтеше, ровеше земята. Отпред не се виждаше нищо освен бяла мъгла. От нея, като надуваха яростно клаксони, изскачаха огромни камиони и на часа изчезваха в мъглата. Ала Крист не спираше да ги изчака да отминат и отново да продължи да пълзи към болницата. Държеше се за насипа, за ниския насип на канавката, проточил се като огромно въже през ледената бездна към топлината и спасението. Крист пълзеше, пълзеше, пълзеше.

Мъглата малко се вдигна и той видя завоя към болницата, както и малките къщурки на болничното селище. Триста крачки, не повече. И като заръмжа отново, Крист отново запълзя.

— Вече си мислехме, че си пукнал — равнодушно и беззлобно рече безконвойният, който стоеше пред вратата на болничната барака. — Без теб не искат да ни приемат.

Но Крист не го слушаше и не отговаряше. Беше дошло време за най-важното, за най-трудното — ще го оставят ли в болницата, или няма да го оставят.

Дойде един лекар — млад, чист, с неправдоподобно бяла престилка, записа всички в книгата.

— Съблечете се.

Кожата на Крист се белеше, падаше от тялото му на леки люспи, подобни на дактилоскопичните отпечатъци в личното му дело.