Фондация и Земя
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Foundation #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кънчо Кожухаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фондация и Земя». Краткое содержание книги:
— Изтощена, опасявам се. Сега спи. Беше й много трудно, Голан.
— И на мен не ми беше особено забавно.
Тривайз затвори очи и реши, че не би му се отразило зле да поспи и той и ще се отдаде на този разкош, веднага щом се увери, че соларианците нямат космическа флота. Засега компютърът не бе регистрирал в космоса нищо от изкуствен произход.
С горчивина си помисли за двете космонитски планети, които бяха посетили — враждебни диви кучета на едната, враждебни хермафродитни самотници на другата; и на двете — ни най-малко указание за местоположението на Земята. Единствената им придобивка от досегашните визити бе Фалъм.
Отвори очи. Пелорат продължаваше да седи на мястото си от другата страна на компютъра, гледайки го сериозно.
С внезапна заядливост Тривайз каза:
— Трябваше да оставим това соларианско дете.
— Горкото — рече историкът. — Те щяха да го убият.
— Даже и да е така — там му е мястото. То е част от онова общество. Да те убият, защото си излишен, е нещо, с което се е родило.
— О, скъпи ми приятелю, разсъждаваш коравосърдечно.
— Разсъждавам разумно. Не знаем как да се грижим за него и при нас може да страда по-дълго и пак да умре. С какво се храни, например?
— Предполагам, с каквото и ние, стари друже. Всъщност според мен проблемът е ние какво ще ядем? Какво е положението с припасите ни?
— Имаме в изобилие, даже ако прибавим и новия си пътник.
Пелорат не изглеждаше да е на крилете на щастието при тази новина.
— Менюто ни стана доста еднообразно — отбеляза той. — Трябваше да вземем някои неща от Компорелон… не че кухнята им беше отлична, де.
— Не можехме. Ако си спомняш, тръгнахме си доста набързо, както си тръгнахме и от Аврора, и особено пък от Солария. Е, малко еднообразие не е беда. Разваля удоволствието, но все пак поддържа живота.
— Възможно ли е да заредим нови провизии, ако ни се наложи?
— Винаги, Янов. С гравитационен кораб и хиперпространствени двигатели Галактиката става малка. За няколко дни можем да стигнем, където пожелаем. Само че поне половината светове са алармирани за нас и нашия кораб и предпочитам да стоим настрана за известно време.
— Предполагам, че си прав. Но Бандър май не се интересуваше от кораба.
— Той вероятно не го и забеляза. Подозирам, че соларианците отдавна са се отказали от космическите полети. Основното им желание е да бъдат оставени съвсем сами, а едва ли биха могли да се наслаждават на сигурността от изолацията, ако вечно се движат из космоса и по този начин обявяват своето присъствие.
— Какво ще правим отсега нататък, Голан?
— Остава ни да посетим още един свят — напомни Тривайз.
— Ако се съди по първите два, не очаквам много от третия.
— Нито пък аз в момента, но щом се понаспя, ще накарам компютъра да трасира пътя ни до него.
57
Тривайз спа значително по-дълго, отколкото бе очаквал, но това не бе от особено значение. На борда на кораба нямаше нито ден, нито нощ в природния смисъл на думата, а двадесет и четири часовият ритъм не действаше абсолютно точно. Часовете се превръщаха в разтегливо понятие и не беше необичайно Тривайз и Пелорат (а особено пък Блис) да са малко извън синхрона, що се касае до естествения ритъм на хранене и сън.
Докато се остъргваше (необходимостта да се пести водата бе наложила да остъргват сапунената пяна, вместо да я изплакват), съветникът даже си мечтаеше да дремне още час-два, когато се обърна и видя пред себе си соларианчето дибидюс голо, също като него самия.
Той неволно отскочи назад, което в ограниченото пространство на тоалетното помещение неизбежно водеше до стълкновение на някоя част от тялото с нещо твърдо. Тихо изпъшка.
Фалъм го зяпаше с любопитство и сочеше пениса му. Звуците, които издаваше, бяха непонятни, но цялото поведение на детето говореше за удивление. Мъжът нямаше друг избор освен да закрие с ръце пениса си.
Тогава Фалъм изрече с пискливия си гласец:
— Привет.
Тривайз леко се сепна от факта, че детето изведнъж проговори на галактически, макар думата да звучеше като заучена.
Фалъм продължи, като с мъка произнасяше всяка следваща:
— Блис… казва… ти… мене… къпеш.
— Да? — не повярва на ушите си съветникът. Той хвана Фалъм за раменете и каза:
— Ти… стой… тука.
Посочи надолу към пода и детето, разбира се, веднага погледна мястото, към което пръстът сочеше. Нямаше никакви признаци, че разбира фразата.
— Не мърдай — нареди Тривайз, хвана го здраво за раменете и после притисна ръцете му към тялото, за да демонстрира неподвижност. Бързо се подсуши, сложи си шортите и обу панталона.
Излезе навън и изрева: