Лотарията [The Winner - bg]

— Какво правиш?

— Не знам, но трябва да направя нещо. Да предупредя Ригс. Ако Джаксън реши да го ликвидира…

— Ако кажеш на Ригс за Джаксън, подписваш смъртната му присъда — дръпна го за ръката тя. — Джаксън ще разбере. Винаги го прави. Ригс е в безопасност, поне засега.

— Откъде си сигурна?

— Джаксън и аз се споразумяхме. Струва ми се, че го убедих. Но човек не може да е сигурен с него. — Чарли я погледна изненадано. Лу Ан продължи: — Засега Джаксън ще се задоволи с непознатия преследвач. Ще го намери, а ние едва ли бихме могли да го предупредим, тъй като дори не знаем кой е.

— И какво ще правим тогава? — отпусна се пак на леглото Чарли.

— Искам да отведеш Лиса — хвана ръката му Лу Ан. — Искам двамата да заминете.

— Няма да те оставя сама, докато оня е наоколо. По никакъв начин.

— Ще ме оставиш, Чарли, защото знаеш, че съм права. Ако той пипне Лиса… — Тя не посмя да довърши.

— Защо не заминеш ти с нея и не ме оставиш аз да се справя с тях?

— Няма да стане — поклати глава Лу Ан. — Ако замина, Джаксън ще тръгне след мен. И ще ме намери. Докато съм пред очите му, няма да направи нищо. А междувременно вие ще се измъкнете.

— Не ми харесва тая работа. Не искам да те изоставям, Лу Ан. Не и сега.

Тя се подпря на гърдите му и вдигна глава.

— Господи, та ти не ме изоставяш, Чарли. Просто ще се грижиш за най-скъпото нещо, което имам… — Гласът й пресекна, защото лицето на Джаксън внезапно бе изплувало пред погледа й.

— Добре — стисна ръката й Чарли. — Кога искаш да тръгнем?

— Веднага. Ще приготвя Лиса, докато си стегнеш багажа. Джаксън току-що си тръгна, така че едва ли ще наблюдава къщата. Сигурно си мисли, че още съм парализирана от страх. Всъщност не е далеч от истината.

— Къде да отидем?

— Ти избери мястото. Не искам да знам. Така никой няма да може да измъкне информацията от мен. Обади ми се, като се настаните, и после ще решим как най-безопасно да се свързваме.

— Никога не съм си мислил, че ще се стигне дотук — сви рамене Чарли.

— Ще се оправим — целуна го леко по челото тя. — Просто трябва да сме внимателни.

— Ами ти? Ти какво ще правиш?

— Каквото трябва, за да оцелеем всички — пое дълбоко дъх Лу Ан.

— И Ригс ли?

— Най-вече Ригс — погледна го право в очите тя.

— Не искам, мамо. Не искам. — Лиса затича по пижама из стаята, докато Лу Ан бързо събираше в една чанта най-необходимото.

— Съжалявам, Лиса, но просто трябва да ми имаш доверие в този случай.

— Доверие? Ха-ха, смешни приказки, и то точно от теб — озъби се на майка си Лиса от другия край на стаята.

— Мери си приказките, малка госпожице. Не искам да слушам такива неща.

— А аз не искам да заминавам. — Лиса седна на леглото и предизвикателно кръстоса ръце.

— Чичо Чарли е готов. Трябва да вървите.

— Но утре в училище имаме забава. Не може ли поне да заминем след това?