Проклятието на Жабата
- Автор: Андреев Емил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Жабата». Краткое содержание книги:
„Разкажи ми за тебе! Дълго ли ще останеш в Лондон?“
„Утре заминаваме за Ливърпул, после — за Шефийлд, а на 11 ноември летим за София. Сега и у нас перестройката хлопа на вратата.“ От физиономията й долових, че Марион не показа кой знае какъв особен интерес. Бе сдържана и сякаш не искаше да говорим за това.
„Мислиш ли, че нещо ще се промени?“
Предпочетох да не отговарям. Никога не съм се интересувал кой знае колко от обществено-политическия живот на света. Мразех несправедливостта и тъпащината на социализма, но от мене нищо не зависеше. Марион обаче сама си отговори:
„Мизерията няма дъно, а в България дори ние не бяхме богати. Не вярвам скоро да заживеете бързо, така както искате. Но да оставим това. С жените как си?“
Погледнах я изпитателно. Защо Марион ми задаваше подобен въпрос? Ако искаше да разбере дали съм женен, мисля че вече й казах, ако ли пък се интересуваше каква е ориентацията ми с оглед на нещо, което аз не схващах, то никак нямаше да ми бъде лесно да й отговоря.
„Много ги харесвам, но не мога да намеря подобаваща снаха за майка ми.“
Марион усети ме, че се измъквам, ала сега вече видях в погледа й други пламъчета. Е, баща ми, ако си мислиш, че нещо ме спираше да прекарам тази нощ в леглото на Марион, лъжеш се. Напротив, още като я видях, веднага я пожелах. (Та тя е толкова привлекателна жена!) А и някак си ми се искаше да й отмъстя за едно време, за това че ме наричаше „голямо цигу-мигу“. Исках да й покажа, че вече не съм дете и че мога да й го върна за някогашното нейно снизходително отношение към мене. Затова продължих направо:
„А ти как си с мъжете?“
„Напоследък — зле. Жалко, че утре заминаваш.“
Желанието рукна в главата ми. Марион съжаляваше, че си тръгвам! Какво ли имаше предвид? Попитах я.
„Чувствам се сама, а тука не мога да намеря свестен мъж.“
Предложих й да се върне в България, но тя ми се изсмя и изтъкна, че човек свиква с хубавото, пък и никога не е чувствала страната ни като своя истинска родина.
„Олм — да, но България… Кой знае? Не е лесно да си с толкова смесена кръв!“
Като каза кръв, аз без да искам се досетих за тебе, баща ми, и за Гергина. Спомних си как тримата с Марион и Митето влизахме в запустелия конак, как отидохме в дома на Гергина, за да проверим дали обувките са същите. Попитах я:
„Спомняш ли си убийството на бай Пано?“
„Как да не! Версията ти се оказа вярна. Ти бе най-убеден, че Гина е убийцата…“
Изведнъж Марион замълча, сякаш се опасяваше, че ще каже нещо, което не бива. Веднага ми проблясна, че тя не знае за кака Мими и какво съм научил от нея в Русе. Разказах й, за да не се притеснява какво говори. Докато й обяснявах за връзката ви с Гина, Марион ме гледаше с широко отворени и красиви очи, в които аз виждах не толкова изумлението й от това, че вече знам всичко, а примирението й с отминалите тъжни дни от нашия разпилян живот.
„Знаех всичко за баща ти и Гина, още преди да се разбере, че тя е убила мъжа си. Знаех и за целувките му с Мими. Аз и тях проследих в конака. Жалко за татко ти и Мими! Той не е имал вина за нищо и едва ли е знаел какво се кани да извърши Гергина. Всичко е толкова тъжно, не мислиш ли?“
Кимнах в съгласие и сведох поглед надолу. И тогава видях как Марион бавно придвижи ръката си към моята. Сложи я нежно отгоре и я остави там. После погледите ни се срещнаха и аз усетих, заедно с топлината, която тя излъчваше, и силното ни взаимно желание да се прегърнем. Спомените от детството ни в Олм засилиха нашата пораснала безпомощтност. Усетих колко много и дълго сме били самотни с Марион.
Наведох се през масата и я целунах по бузата. Прощавах й за всички нейни невинни прегрешения. Вече нямаше сила, която да ни спре, да отидем у тях.
От Марион се прибрах на разсъмване. Каква нощ, баща ми! Отдавна не бях се любил с толкова смесени чувства. Докато го правехме не се погледнахме нито за миг, сякаш и двамата се страхувахме да не се озовем в друга реалност.
И на тръгване дори не светнахме лампата, така че трябваше да се облека на тъмно — на проблясъците от уличното осветление. Марион не стана, а ме помоли да се оправя сам. Отворих вратата на спалнята и от коридора нахлу ярка светлина. Спрях, за да се опитам да видя дали все пак бях се любил с жената-момиче от моето детство. И Марион ме разглеждаше подпряна на лакти, сякаш я виждах в съня си, когато чудовищната жаба-танк прегазваше Митето. Дали и аз сега щях да се превърна в жаба и да скокна върху голия й корем? Усмихнах се тъжно, защото знаех, че един и същи сън два пъти не се сбъдва. Промълвих: „Довиждане!“, а Марион прошепна: „Като се върнете от Шефийлд, непременно да ми се обадиш!“