Проклятието на Жабата
- Автор: Андреев Емил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Жабата». Краткое содержание книги:
Нещо ме грабна и ме отведе до момичето, което се беше облегнало на парапета на палубата и гледаше не към отдалечаващия се град, а към хоризонта пред кораба. Застанах недалеч от нея, за да мога добре да я наблюдавам и да й се наслаждавам, без да бие на очи. Тя бе на не повече от двадесет и пет години, имаше дълга и гъста тъмнокестенява и чуплива коса, бе висока около метър и седемдесет и пет, с изящно, бяло като пяната на вълните, лице и очи — по-сини и от морето в краката ни. Не можех да откъсна очи от нея. Насилвах се да не я гледам така нахално. Усетих, че искам да я доближа и да я заговоря, колкото и невъзпитано и да бе. Не знаех каква е по народност, но със сигурност не бе японка; единственият език, носещ се от високоговорителите, който не разбирах.
Не чаках дълго и бавно се приближих към нея, като преди това се огледах да видя дали не бе с някой мъж, който да ме сметне за нахален натрапник. Нямаше такъв наоколо. Застанах на половин метър от нея и се облегнах с гръб на перилата, за да не откъсвам очи от лицето й. Момичето ме забеляза и се обърна към мене.
Баща ми, татко мили, отче мой незабравим, това не бе поглед, а магия!
„Здравейте!“, каза ми на руски тя и аз едва не се строполих на палубата. Почувствах прилив на енергия и кураж да отговоря на езика й, като добавих колко е приятно да се пътува в морето. Тя се съгласи и искрено се зарадва, че говоря руски. Представи се.
„Приятно ми е Василиса, Василиса Георгиевна, а вие как се казвате?“
Казах си името и откъде съм, невярващ че всичко това се случва наяве. Спомних си как изпаднах в безсъзнание от умора след вечерята с покойната графиня Екатерина и си помислих да не би и сега — от превъзбуденост — да изпитвам подобни видения. Обърнах се към Такис, за да се убедя, че той е тук и е реален (беше!) и пак погледнах към тази прекрасна Василиса, изпратена ми от Бога, напук на всякакви сънища и прокоби.
„От България!“, зарадва се Василиса. „Моята майка е с български корен.“
„Как така?“, изумих се аз. Оказа се, че Василиса е дъщеря на бесарабска българка, оженила се за руснак от далечния Красноярск и сега живее там. Татко й се споминал, когато Василиса била още бебе. Не го помни. После майка й се оженила за друг. Казах й, че и аз съм сирак като нея и това сякаш премахна всички бариери помежду ни.
Съзнавах, че съм доста по-голям от момичето пред мене, но някак си тоя факт още повече засили чувствата ми. Не знам какво е бащинската любов, нито братската, знам само, че обичам мама и теб, но към Василиса изпитах някаква смесица от всичките любови. Сигурно това е истинската? Не знам. Ти, отче мой, бил ли си някога лудо влюбен? Например в мама, или в убийцата Гергина, или в кака Мими? Как да ми отговориш? И кой, по дяволите, остава влюбен цял живот! „Любовта е глад за красота.“ — спомних си какво казва Лоренцо Великолепния. И ако това бе вярно, то аз за пръв път може би щях да се наситя, защото Василиса бе по-красива и от богиня.
„А пък аз имам много добър приятел от Красноярск!“ Разказах й за моя състудент, виолиста Юра. Какво ли правеше той сега? Най-вероятно си изкарваше хляба във местната филхармония, стига алкохолът да не го бе погубил. Но днес в Русия ставаха чудеса и Юра едва ли би се примирил със съдбата на губещ човек.
Василиса, естествено, не го знаеше. Каза, че познавала малко хора, тъй като изобщо не била излизала от квартала в Красноярск, в който живеели с майка си и пастрокът. Няколко пъти била идвала в центъра и толкоз.
Попитах я знае ли български — спомних си за Елена от Кишинев и архаичния език на предците й.
„Само някои думи. Например «попара». Още я обичам за закуска. Като дете съм приказвала повече, но после всичко забравих. Мама избягва да говори на български. Хубаво ли е в България?“
„Много! Трябва да дойдеш и сама да се убедиш.“ Поинтересувах се как се е озовала в Гърция.
„Пастрокът ми ме взе със себе си, като награда за рождения ми ден. Днес ставам на двадесет и три.“
Честитих й с комплимент и й пожелах цял живот да изглежда толкова хубава. Стана ми интересно що за птица бе вторият й баща, щом като можеше да си позволи такава скъпа екскурзия. В Русия капитализмът вече се развиваше главоломно, създаваше се нова олигархия, чиито представители все по-често можеха да се видят и в Лондон. Не се излъгах в подозренията си. Пастрокът й Степан Балшиков бил бизнесмен. Сече дървен материал на концесия и го изнася предимно в Китай. Можех да си представя какви печалбите инкасираше.