Проклятието на Жабата
- Автор: Андреев Емил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Жабата». Краткое содержание книги:
Споделих шегата си с Такис, а той се засмя и каза: „Охи!“, което пък на български означава „не“. Завъртях утвърдително глава по нашенски и продължихме в смях да се разхождаме. Иначе когато свирим с него, сме такъв страхотен тандем, че едва ли с друг бих се сработил така. Мисля си обаче, че много са ни горещи душите на Балканите и затова често се хващаме гуша за гуша.
С Такис обиколихме по-красивите места на Атина и накрая се качихме на Акропола. Честно казано, баща ми, видя ми се малък. Представях си го по-голям. Разбира се идеята за едно нещо винаги е по-силна, по-величествена и по-огромна от самото нещо. Така е и със страховете ни. Смъртта едва ли е толкова страшна, щом е задължителна. За мене тя е гадна и аз я презирам, знаеш това. Вие горе би трябвало да сте съвсем наясно по въпоса. Помня какво казваше Линдро приживе: „Ако е лошо горе, они щеха да се връщат!“ Не знам сега какво би споделил.
Хубавото на Акропола е, че от него се вижда цяла Атина. Гледката е чудесна, но и оттук се забелязва полегналия като хидра над града дим от изгорелите газове на автомобилите. Неприятно е. Англичаните разумно са запазили оригиналите на статуите и фризовете в своя Британски музей, тъй като от тези газове те щяха да се съсипят — статуите, а не англичаните. Това, което туристите виждат на Акропола, са имитации. Съществува негласна традиция всеки от тях да си взима по камъче за спомен и затова общинските власти редовно карат самосвали с подобен чакъл и го разхвърлят около Агората, Пропилеите, наблюдателницата към театъра на Дионис и главните пътеки. Въобще, баща ми, гърците умеят да правят пари от своите забележителности.
Такис ме заведе и на площада пред техния парламент, но преди това минахме покрай арката на Адриан и после по една много стара занемарена и обрасла с храсти, маслинови и лаврови дървета пътека, по-скоро по древен път, постлан с огромни плочи, протрити от стъпките на десетки поколения крака. По нищо не личеше, че се намираме в двайсти век, а не в средата на пети век преди Христа. Имах чувството, че ей сега пред мене ще се покаже Сократ, следван от своите ученици. Вероятно щеше да им говори нещо за безсмъртието на душата или за любовта.
Разказах на Такис какво усещам, а той ме подкани да вървим по-бързо към едно чудно ресторантче в Плаката, тъй като скоро щяло да напече. Реших, че и той се страхува от пряка среща с древността и скоро се озовахме пред смешните гръцки гвардейци с бели полички и пискюли на краката си. Какви гвардейци можеха да бъдат тези женоподобни мъже! Това последното не му го споделих, тъй като и гърците са едни глупави честолюбци като нас.
Утре, баща ми, ще плавам на кратък круиз до остров Хидра. Ще преспим там една вечер и после ще се приберем обратно. Такис ми обяснява, че само така мога да опозная страната му. „Не видиш ли морето и островите ни, все едно не си идвал в Гърция!“, казва той и аз съм склонен да му вярвам. Организирал е да изнесем и концерт. Щели сме да спечелим много, тъй като Хидра е един от най-скъпите острови, на който пребивават най-много милионери на глава от населението. Доверявам му се. Такис ги разбира тия работи, той е грък.
12 май 1992
Любовта е жива, отче мой, и на никакви орисии вече не вярвам! Срещнах жената, за която бих дал живота си. Не, не бих убил, но бих направил всичко друго за нея. Превъзбуден съм и същевременно нещастен, тъй като любовта ми е несподелена. Признавам си — не исках да я споделям от страх. Досега с всяка жена в ръцете ми нещо се слуваше, тя се разпадаше като пясъчна фигура и аз продължавах да си оставам сам, без да изпитвм разтърсващата сила на истинската любов. Сега си мисля, че най-после я изпитвам. Да, щом като непрекъснато мисля за Василиса и щом като изпадам в тих ужас, когато не мога да си спомня черти от лицето й. И не предприех нищо, за да разваля магията на любовта от пъв поглед. Не искам плът, не желая да насищам жлезите си с вътрешна секреция. Искам тялото ми да гори от алхимията на погледа, нежния допир и премълчаните думи.
Срещнах Василиса на кораба „Света Ана“, с който отплавахме за Хидра. Щяхме да минем покрай Егина и Порос с по час престой и на двата осторва. Тръгнахме в осем сутринта от Пирея и още на най-горната палуба я съзрях сред множеството туристи, дошли от всички крайща на света. Екскурзоводите ни говореха на пет езика по радиоуредбата на парахода, включително и на японски.
Сръгах Такис да види какво неземно същество е дошло сред нас хората, а той само ми се усмихна и се „раз-НЕ-ка“, сякаш искаше да ми каже: „Ех, колега, в Егея всичко е любов!“ Да, татко, в това море мирише на любов, то се пени от любов и пее своите любовни песни. По неговата повърхност се е появила Афродита Анадиомена, за да ни превърне в най-щастливите си роби. Обожавам мастилените му води, в които белите бразди зад кораба блестят ослепително и се смеят игриво на изумените ни погледи.