Проклятието на Жабата
- Автор: Андреев Емил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Жабата». Краткое содержание книги:
„Майка ви с вас ли е.“ „Не, тя си е в Красноярск. Не обича да пътува…“
Към нас се приближи мъж на средна възраст, с няколко години по-голям от мене, който имаше вид на склададжия. Бе нисък, плешив и с редки мустаци. Имаше голямо шкембе, което изпъкваше над късите му криви крака и опъваше шарена тениска с множество английски надписи. Изглеждаше мрачен.
Застана до нас и кимна с глава. Василиса бързо ни представи един на друг. Като разбра, че съм музикант, завършил в Москва и пристигнал на своеобразно турне в Гърция, въпросният Степан се оживи, дори стана някак сервилен като същински домакин на студентски стол пред началството си. Отлично познавам подобен тип хора от ерата на застоя в някогашния Съветски съюз.
„Нима довечера ще свирите в Хидра?“, уж крайно изненадан попита той, сякаш се предполагаше да рисувам на острова. Между другото, баща ми, Хидра е предпочитано място и от много световни художници.
Поканих ги на концерта, дори повиках и моя домакин Такис, за да ги запозная. От този мига насетне четиримата оформихме своеобразна малка група и докрая на вечерта бяхме заедно. Това затрудни общуването ни с Василиса, предпочитах да сме само двамата, но пък ми даде възможност да съм през цялото време до нея. Наслаждавах й се и се стремях да не бие на очи колко много съм хлътнал по това момиче.
Да, отче мой, досега не бях изпитвал подобни чувства към никоя друга жена. Любовта ми граничеше с благоговение и аз не знаех какво да предприема. Само се молех времето да тече възможно най-бавно, дори да спре, за да може да съм повече с прекрасната Василиса. Утре вечер щяхме да се приберем в Атина, а те двамата щяха да летят за Москва на другия ден. Чудех се какво да измисля, за да я задържа със себе си. Не можех като луд руски благородник да й предложа брак още същата вечер след концерта, нито да й се изповядам колко много я обичам и да й предложа да дойде с мене в Лондон. Аз не желаех Василиса за една нощ в леглото си, а за цял живот. Бях безпомощен от безрадостната перспектива, както и от ясното съзнание, че на нея ще й е безразлично дали я обичам или не.
Вечерта след концерта четиримата се разходихме покрай малкия, но много дълбок залив на острова и седнахме в една от пословутите гръцки таверни да отпразнуваме рождения ден на Василиса. Концертът, между другото мина блестящо. Аз свирех въодушевено като един истински влюбен, а Такис ме следваше, заразен от преливащите ми чувства. Като се покланяхме, той ме прегърна и ми прошепна: „Crazy Bulgarian, I love you!18“ Залата и финасовият успех бяха пълни.
Скъпи татко, трябваше ли да искам повече от живота? Определено — не, но човешката лакомия е бездънна. Тя, мисля си, е в основата на всички принципни беди на нашето битие. Нищо друго не ме интересуваше освен Василиса — нито красотата наоколо, нито приятната топлина и уют, нито чистотата на въздуха дори. (На този остров не се движат моторни превозни средства. Какъв контраст след Атина!) Утре щяхме да се разделим и едва ли повече щях да я видя някога!
„Драги Степан, какво ще кажете да ми гостувате някой ден в Лондон, цялото семейство?“, не се сдържах аз. Колко хубаво би било, възкликнаха и двамата с Василиса и благодариха за поканата. „Но първо ще дойдем в България!“, настоя тя. „Аз също не съм бил във вашата страна“, изрече пастрокът й. „Непременно трябва да отидете. България е чудно хубава!“, посъветва ги моят колега.
Вдигнах наздравица за рожденничката и за бъдещата ни среща. Пиехме шампанско заради случая, но обещахме на Такис, че утре всички ще пробаме препоръчаната ни от него рацина. Аз се наслаждавах на радостта, която изпитваше Василиса — как се смееше, как държеше чашата и боравеше с малката лъжичка, с която си слагаше черен хайвер. Единственото ми желание сега бе да я погаля. Жалко, че музиката в таверната бе неподходяща да я поканя на танц. Въпреки това Василиса се смееше и забавляваше на приклякащите в ритъма на сиртакито туристи.
Такис ни покани всички и ние станахме, за да се присъединихме към танцуващите. Напрегръщахме се и се понесохме като една малка вълна под звуците на бузукито. За пръв път през живота си се бях отпуснал така. Прегръщах Василиса през раменете й, а тя прегръщаше мене и аз вече усещах сърцата ни като едно. Бях щастлив като никога.
13 май 1992
Снощи след таверната се прибрахме по каютите и аз веднага заспах. Когато се събудих, корабът се носеше по бялото море на любовта и дори леко се полюшваше по вълните. Разсъних се, станах и отидох до прозореца. Навън бе мрачно, духаше силен вятър, а по повърхността се белееха водни „зайчета“. Разтрих очи и първото нещо, което изплува в съзнанието ми, бе сънят.
18
Луд българино, обичам те! (англ.) — Б. а.