Проклятието на Жабата
- Автор: Андреев Емил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Жабата». Краткое содержание книги:
Мама е добре, пенсионира се, а след три години ще навърши шейсет. Гледаме се и се търпим. Изминаха вече петнадесет години от смъртта ти и аз съвсем сериозно я попитах един ден дали не възнамерява да си намери някой мъж поне за другарче, а тя само дето не ме наръга с иглата, с която плетеше поредния ми пуловер.
„Когато се ожениш ти, тогава и аз ще си намеря друг!“, скастри ме тя, а после въздъхна дълбоко, невярваща, че някога ще стане свекърва и баба.
Как, баща ми да се оженя, като нямам желание? Жени не ми липсват, имам си всичко, за какво ми е да създавам поколение, което нито ще има полза от мене, нито ще ме помни някога? Аз съм поредното дете на света, което е останало млад сирак, и знам каква изпепеляваща болка е да загубиш близък. В „Еклесиаст“ е казано: „Не се помнят предишните поколения.“ За какво ми е тогава да правя някой, който няма да иска да си спомня за мене, ако стигна до дълбока старост? Ще може ли моето отроче да разбере някога каква е била болката ми по неговия дядо? А да го обрека на същата — не желая!
Знам, тук всеки ще ми възрази: но децата са нашата любов, нашето бъдеще! Виждам и Линдро да ми казва: „Вие ще ни носите душите в кошничка!“ Ох, де да беше така! Нима неговият внук носи душата му в кошница, нима аз нося твоята? Аз само свиря, скъпи ми татко, свиря и свиря, за да карам хората да се наслаждават, да получавам от тях наркотичните аплодисменти, за да не полудея, прокълнат сякаш никога да не изпитам истинска любов, а да нося страданието и възторга на другите като натрапчиви съновидения с ужасен край. Бива ли такъв човек да създава семейство? И нима си мислиш, че ще мога да свиря тогава? Аз не съм сигурен. Да, страх ме е! Страх ме е да не умра и да оставя още един нещастник, който ще пише писмата си до своя покоен баща. Ужасно звучи, но така се чувствам. Затова и дълго не ти писах. Но понеже ти бях обещал, че ще ти разказвам какво съм преживял във всеки град извън България, аз ти пращам първото си послание от Лондон — града, който разделя времето на две.
Настаниха ни в един хотел недалеч от мраморната арка при входа на „Хайд парк“. За разстоянията в Лондон, това е сравнително близо до „Ковънт гардън“. Утре имаме репетиция, а вечерта е първият ни концерт. Ще свирим в още два града — Ливърпул и Шефийлд — в разстояние на десетина дни.
В ранния следобед излязохме с диригента и Марта на разходка. Шефът предложи да ни покаже забележителностите на Лондон, като човек идвал често тука. Марта веднъж бе посещавала града, така че единственият жаден зяпач бях аз. Минахме през „Хайд парк“ и бързо стигнахме до Бъкингамския дворец, пред който имаше тълпа от хора — щяха да се сменяват гвардейците на кралицата.
Този прословут театър (нали и у нас го разиграват пред мавзолея на Димитров15) винаги ме е разсмивал и съм си мислел, че хората не са отстъпили и крачка от ритуала на глупостта, който векове наред е един и същ, само че с променящо се оперение. Властта е най-консервативното обществено образувание, което винаги има нужда от един и същ ресурс — сила, показност и пак сила. Дали ще ги наричаме вардяни, гардове, охрана, преторианци, гавази, гвардейци, и прочие пазещи я човекоиди без лица, те си остават едни и същи във времето. Технологиите се променят като геометрична прогресия, но общественото развитие на хората — като аритметична. Властта винаги си остава с една физиономия — гадна, дори тя да е на андрогин.
Не се бавихме много. Оставихме караула да се сменява тържествено и продължихме да се разхождаме. Дълго обикаляхме — крака не ни останаха — и накрая се озовахме в „Риджънтс парк“. Бяхме видели какво ли не, но не смятам да ти го описвам. И за Лондон, както и за Москва, са нужни години, за да го разгледаш. Просто, татко, това са имперски градове, в които великолепието и могъществото, въплътено в черкви, катедрали и крепости, се набива на очи. Иначе хората са си същите. От някогашните империи най-изтънчена и някак си човешка за мене си остава Австро-унгарската. Ако беше видял Виена и Будапеща, за да ги сравниш с Лондон и Москва, щеше да се съгласиш с мене, но да не се отклонявам. Кой съм аз, че да обощавам!
Седнахме на една от пейките, за да си починем. Марта и диригентът не спираха да се възхищават на реда и чистотат на Лондон.
„Такъв мегаполис, а как всичко работи безупречно!“, възкликна адашът. „Така е, защото хората са културни!“, подкрепи го Марта. „Направени са такива!“, заключи Табаков. „Това е моят град!“
15
Георги Димитров (1882–1949) — деец на международното комунистическо движение, дълго време наричан вожд и учител на българския народ. — Б.а.