Ловецът на елени
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Серия: leatherstocking tales #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Мусаков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловецът на елени». Краткое содержание книги:
Изгледите за успеха сега бяха толкова окуражителни, че повишиха духа на всички в „замъка“, макар необходимата бдителност за движенията на неприятеля да не беше прекратена. Но времето минаваше и слънцето отново почна да се наклонява към върховете на западните хълмове, а никакви признаци не говореха за завръщането на сала.
Като оглеждаше внимателно брега с далекогледа, Ловецът най-после откри едно място сред гъстата и мрачна гора, където несъмнено се бяха събрали значителен брой ирокези. То се намираше близо до гъсталака, откъдето се беше показал по-рано салът, и един малък ручей, който се вливаше в езерото, показваше, че наблизо има извор. Там диваците навярно се съвещаваха и там щеше да бъде взето решението за живота или смъртта на пленниците.
Въпреки забавянето обаче основания за надежда съществуваха и Ловецът не пропусна да изложи това пред своите разтревожени другари. Беше много възможно индианците да са оставили пленниците си в лагера, вместо да ги мъкнат през гората заедно с групата, която бе излязла само за временен набег. Ако наистина бе така, то беше необходимо значително време за изпращане вестоносец чак до лагера и за довеждането на двамата бели до мястото, където трябваше да се качат на сала.
Окуражени от тия доводи, девойките отново се въоръжиха с търпение и започнаха да следят с по-малко тревога залеза.
Предположението на Ловеца се оправда. Малко преди слънцето да се скрие зад хълмовете, двете стъбла на примитивния сал се показаха отново от гъсталака. И когато започнаха да се приближават, Джудит съобщи, че баща й и Хари, и двамата вързани, лежат върху клоните по средата на сала. Както и преди, гребяха пак индианци. Изглежда, съзнаваха, че късният час изисква необикновени усилия, и въпреки навиците на своя народ, който мрази тежкия труд, работеха усърдно с грубите весла. В резултат на тяхното прилежание салът доплава два пъти по-бързо, отколкото при предишното посещение.
Макар че условията бяха уточнени толкова добре и работите напреднали вече дотам, предаването на пленниците беше действие, което съвсем нямаше да стане без мъчнотии. Ирокезите бяха принудени да окажат голямо доверие на враговете си и се подчиниха много неохотно и само поради необходимостта. Защото, щом Хътър и Хари бъдеха освободени, силите на „замъка“ срещу тези на сала нарастваха на двама срещу един, а спасението чрез бягство беше изключено за двамата индианци при наличността на трите лодки, без да се смятат другите защитни съоръжения на „замъка“ и „ковчега“. И двете страни схващаха много добре това и навярно договорът никога нямаше да бъде изпълнен, ако честното лице и държане на Ловеца не бяха упражнили обичайното си въздействие върху Разцепения дъб.
— Моят брат знае, че аз се доверявам на него — каза той, като се приближи с Хътър, чиито крака бяха освободени, за да може да слезе на площадката. — Един скалп — още едно животно.
— Чакай, минго! — прекъсна го Ловецът. — Задръж още за миг пленника си. Трябва да ида да взема другата част от средствата за откупа.
Това извинение, макар и до известна степен вярно, беше в основата си хитрост. Ловецът напусна площадката и като влезе в постройката, заповяда на Джудит да прибере всички оръжия и да ги скрие в своята стая. После поговори сериозно с делауера, който, както и преди, стоеше на пост близо до входа на къщата, сложи трите останали тура в джоба си и се върна.
— Добре дошъл отново в твоето старо жилище, мастър Хътър — каза Ловецът, докато помагаше на стареца да се изкачи на площадката и същевременно сръчно пъхна в ръката на Разцепения дъб още един от слоновете. — Дъщерите ти ще се радват извънредно много да те видят; а ето, идва и самата Хети, за да ти изкаже своята радост.
Тук Ловецът престана да говори и се засмя сърдечно и безшумно. Краката на Хари току-що бяха развързани и индианците го изправиха. Но до тоя миг въжетата бяха стегнати толкова здраво, че отначало младият великан не можеше да движи крайниците си и представляваше съвсем безпомощна и донякъде смешна фигура. Тази необикновена гледка и особено смаяното му лице предизвикаха смеха на Ловеца.
— Приличаш ми на самотен бор, разлюлян на някоя поляна от вятъра — каза Ловецът. — Но съм щастлив, като виждам, че ирокезките бръснари не са смъкнали косата ти при твоето последно посещение в техния лагер.
— Слушай, Ловецо — отвърна поразгневен пленникът, — по-добре е в случая да не гледаш толкова смешно, а да си спомниш, че сме приятели! Дръж се като християнин, а не като ухилено момиченце, което почва да се кикоти веднага, щом учителят обърне към него гръб, и ми кажи има ли ходила на края на краката ми, или няма. Мисля, че ги виждам, но ги усещам толкова, колкото бих ги усещал и ако бяха захвърлени нейде по бреговете на Мохоук.