Призракът на тресавището

— Син ли? — възкликна брат Елфрик. — Как един духовник може да има син?

— Не ставай глупак! Християнският свят е пълен от единия до другия си край с копелета на духовници! — изръмжа Пердитус.

— Абат Стивън — обясни Корбет — не е станал баща, когато е бил монах, а когато бил рицар, придворен на крал Едуард. Пердитус?

Послушникът вдигна глава, очите му бяха пълни със сълзи.

— Абат Стивън казвал ли ти е нещо за твоята майка?

— Не. — Отговорът прозвуча почти като шепот. — Не, никога не е говорил за нея. Просто каза, че е умряла и че името й е Елоиз. Но след неговата смърт и събитията от тази сутрин…

— Искаш да кажеш — след онова, което открихме в погребалната могила ли? — попита Корбет.

— Когато отидохте в замъка Харкорт — отвърна Пердитус, — започнах да подозирам.

— Лейди Маргарет! — възкликна Уолъсби.

— Лейди Маргарет! — потвърди Корбет.

— Не знаех. — Пердитус сякаш се бе изгубил в мислите си. — Дори и не подозирах. Абат Стивън рядко споменаваше лейди Маргарет, а когато я споменаваше, я описваше само като съседка, която го дразни, като стара жена, срещу която негодуваше. Всичко е било преструвка, нали, Корбет? Трябва да ида при нея! — Той понечи да стане. — Трябва да я видя, нали трябва?

Застанал на прага, Ранулф безмълвно измъкна камата си.

— Седни на мястото си! — заповяда Корбет. — Пердитус, седни на мястото си! Остави ме да довърша. Нека обясня как взе правосъдието в свои ръце и се опита да въздадеш възмездие!

Присвил очи, Пердитус отново седна.

— А освен това и приликата — каза меко Корбет. — Когато за пръв път видях лейди Маргарет, си помислих, че някъде съм виждал тези черти. Ти много приличаш на нея: същия поглед, желязната воля; непреклонния стремеж да постигнеш целите си.

Корбет го ласкаеше умишлено, защото се надяваше да успокои този човек, чиято душа бе отдадена на омразата и отмъщението.

— Върви в църквата на абатството — подкани го Корбет, — и внимателно разгледай всички стенописи; чрез своя тайнопис те описват живота на Д’Обини и на неговия син. Показват как това абатство е станало негово убежище в бягството и място на заточението му, въпреки че изображението на убийството на Авел е било постоянно напомняне за злото, което сторил.

— Бих искал баща ми да ми го беше разказал! — промълви на себе си Пердитус.

— Навярно е щял да ти го разкаже! — каза убедително Корбет. — С времето.

— Как се е случило всичко? — попита приорът Кътбърт.

— Ще ви кажа — отвърна Корбет. — И когато свърша — той посочи Библията, поставена върху един аналой в другия край на стаята, — вие всички ще се закълнете тържествено, че никога няма да разкриете или обсъждате онова, което чухте днес. Сър Стивън Д’Обини и лейди Маргарет Харкорт заплатиха за греховете си. Омразата и гнева свършиха своето. Проля се достатъчно кръв! — Той се обърна към Пердитус. — Ще дойде истината, а след това мълчанието!