Призракът на тресавището
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призракът на тресавището». Краткое содержание книги:
Жестокото убийство на абат Стивън разбива привидния покой зад стените на абатството. Едуард Първи възлага на своя довереник, тайния агент сър Хю Корбет, да залови убиеца на абата. Но тихата обител сякаш внезапно се е превърнала в обиталище на смъртта — един след друг загиват монаси при загадъчни обстоятелства, а труповете са жигосани с герба на кървавия барон Мандевил. Възможно ли е да има нещо вярно в старите легенди? Какво е смущавало духа на праведния абат непосредствено преди смъртта му? Имат ли терзанията му някаква връзка с работата му като заклинател и интереса му към демонологията?
Сър Хю Корбет трябва да открие истината сред лабиринт от интриги и заблуди, да си проправи път през мрежа от алчност, завист и стари грехове до изтерзаната и болна душа на убиеца.
— Кръвта му е по ръцете на всички вас!
Всички се обърнаха към Пердитус. Той беше изместил столчето си, сякаш искаше да проучи лицата на всеки един.
— Всички вие сте проклети убийци! Това не е манастир, това е кървава обител на смъртта! И вие наричате себе си синове на свети Бенедикт? Не, вие сте синове на Каин!
Всички се втренчиха в послушника, който седеше с изправен гръб на столчето си, а лицето му бе изкривено от омраза и ярост.
— Как смееш! — извика брат Елфрик.
— Спокойно! — Пердитус се озъби като разярено животно. — Ти, със своите сълзящи очи и вечно мокър нос! Ти си по-отвратителен от всяка измет!
Корбет напрегнато следеше събитията. Гневът на Пердитус не беше насочен срещу него. През цялото време, докато Корбет говореше, Пердитус бе седял с лека усмивка върху лицето, а главата му незабележимо кимаше в знак на съгласие с думите му. Сега истината беше излязла на бял свят и той не можа да се сдържи. Корбет погледна към Ранулф и видя, че довереникът му бе извадил камата си и си играеше с нея.
Корбет удари с ефеса на меча по масата. Пердитус прекъсна обвинителната си реч, не толкова заради Корбет, а защото вече бе излял яростта си и сега стоеше и дишаше тежко като човек, изтощен след дълго, трудно бягане.
— Смъртта на абат Стивън — спокойно отбеляза Корбет, — е ужасен грях и последица от отвратителни заплахи. Тя беляза началото на истинския ужас. Нали така, Пердитус? Каква част от истината ти разказа абат Стивън?
Лицето на послушника беше пепелявосиво с изключение на червените петна върху скулите, породени от изблика на ярост. Той поклати глава.
— Ти говориш както английски, така и немски — продължи делово Корбет. — Забелях го, когато те върнах в стаята ти след инсценираното нападение срещу тебе. Един от ръкописите, които четеше, беше на немски. Не знам този език, но разпознах специфичното писмо. Откъде го беше взел, от библиотеката ли?
Пердитус студено се усмихна.
— Говориш еднакво добре немски и английски. Ти си толкова от Бристъл, колкото и аз. Ако внимателно потърся там, сигурен съм, че няма да намеря никого, който да те помни.
— Какво означава това? — попита Уолъсби и тропна с крак.
— Ти! — Пердитус се обърна към него. — Затваряй… си… устата! Защото ти… — Пердитус подигравателно посочи с пръст изплашения архидякон — … ти също беше в моя списък. Трябва да благодариш на Бога, Уолъсби, че този кралски пратеник не те пусна да си заминеш от „Сейнт Мартин’с“. Ти представляваше специален интерес за мен и ако беше заминал, щях да тръгна подир теб!
Ранулф се канеше да го прекъсне, обаче Корбет му направи знак с ръка да замълчи.
— Може би Скарибрик и неговите хора нямаше да те хванат — подигравателно се засмя Пердитус, — но аз щях да те пипна!
Архидяконът преглътна с мъка и потърси с поглед защита от Корбет. Кралският служител отвърна на погледа му.
— Бях намислил да те спипам, докато яздиш. Щях да вържа примка около врата ти, да те оставя да виснеш от някой клон и да те използвам като мишена за стрелба, за да подобря уменията си с лъка!
— Стрелец ли си бил? — прекъсна го Корбет.
— Дори нещо повече! — обърна се към него обезумелият Пердитус.
— Да, убеден съм в това! — съгласи се Корбет. — Нека помислим — професионален наемник, наеман от благородниците и могъщите търговци от Германия? Ти и абат Стивън сте обсъждали трактата на Вегеций „За изкуството на войната“, значи, навярно някога си бил професионален войник?
— Бях Ritter, рицар! — обяви Пердитус. — Истинското ми име е Франц Шоденвелт. Водех свой собствен отряд! — гордо добави той. Седна с отметната назад глава, сякаш си припомняше миналото с приятели в някоя кръчма, а очите му светеха от гордост. — Командвах конници, пешаци и стрелци с лък.
Пердитус го погледна право в очите.
Корбет се запита дали в погледа му се четеше възхищение от заключенията на кралския пратеник или гордост от собствените му кървави дела.
— Допуснах грешки, нали? — призна си Пердитус. — Знаех, че не биваше да оставям онази книга на пода. И разбира се…
— Да — прекъсна го Корбет, нетърпелив да сложи край на разговора. — Ти говореше за флангове, описваше как може да се защити абатството. Разбира се, иронията беше там, че ти говореше за защитата му против себе си!
— Той ли е убиецът? Той ли е убил всички? — възкликна приорът, клатейки глава, сякаш не можеше да повярва на ушите си.
— Разбира се! — кимна Корбет. — Пердитус е виждал себе си като въплъщение на Божия съд, като Неговото отмъщение за хората, подтикнали абат Стивън към смъртта му.