Призракът на тресавището
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призракът на тресавището». Краткое содержание книги:
Жестокото убийство на абат Стивън разбива привидния покой зад стените на абатството. Едуард Първи възлага на своя довереник, тайния агент сър Хю Корбет, да залови убиеца на абата. Но тихата обител сякаш внезапно се е превърнала в обиталище на смъртта — един след друг загиват монаси при загадъчни обстоятелства, а труповете са жигосани с герба на кървавия барон Мандевил. Възможно ли е да има нещо вярно в старите легенди? Какво е смущавало духа на праведния абат непосредствено преди смъртта му? Имат ли терзанията му някаква връзка с работата му като заклинател и интереса му към демонологията?
Сър Хю Корбет трябва да открие истината сред лабиринт от интриги и заблуди, да си проправи път през мрежа от алчност, завист и стари грехове до изтерзаната и болна душа на убиеца.
Лейди Маргарет се разплака, тихо, но искрено; сълзите се стичаха по страните й.
— Нека Бог ми прости! — прошепна тя. — Обичах Д’Обини повече от самия живот и още продължавам да го обичам. Една страстна нощ, Корбет! — тя вдигна ръка. — Само една-единствена нощ и целият ни свят рухна. Мислех, че съм изкупила греха си, но дълбоко в сърцето си знаех, че демоните ще се завърнат. Тялото на сър Реджиналд лежи в неосветена земя. Кръвта иска кръв. Възмездието търси изкупление. Убийството крещи за правосъдие.
— А смъртта на абат Стивън?
— Дойде като гръм от ясно небе, като буря през летен следобед. Уверявам те, кралски служителю, че нищо не знам за нея. — Тя сграбчи ръката на Корбет. — Но ти знаеш, нали?
Корбет тъжно се усмихна.
— Няма ли да ми кажеш?
— Не сега, не преди всичко да е стигнало до края си. Кажи ми, милейди, срещала ли си се някога с абат Стивън, през деня или през нощта, тук или някъде другаде?
— Никога! Ние спазвахме обета си!
— Той питал ли те е за сина си?
— Отначало не. Но след около три или четири години започна да ме разпитва настоятелно чрез Сейлиъм. Разбрах, че загубата на сина му го измъчва също толкова, колкото и смъртта на сър Реджиналд.
— Аз носех посланията! — заговори Пазача. — Абат Стивън искаше да научи подробности за приемните родители, всичко, което лейди Маргарет знаеше за тях.
— Отишъл е да го търси, нали? — попита лейди Маргарет.
— Разбира се! — потвърди Корбет. — Кралят използваше абат Стивън да води посланичествата в много от дворовете в Европа. Имаше широк кръг приятели, хора, които можеха да му помогнат.
Лейди Маргарет затвори очи:
— Аз… Аз мисля…
— Че подозираш какво е станало — довърши вместо нея Корбет.
Тя го изгледа, отвори уста, за да отговори, но замълча, защото отвън се разнесе някакъв звук.
— Как успя да разбереш? Когато чух, че си пристигнал, помислих, че ще ти трябват години, дори само да заподозреш истината!
— Елоиз Аржантьой…
— Тази глупава приумица! — прекъсна го тя. — Измислица, обикновена шега!
— Беше очевидно, че сър Стивън е обичал някого! — отбеляза Корбет. — След като разбрах, че Елоиз Аржантьой е измислица, започнах да се питам защо. Подозирах, че вашата враждебност не е истинска, както се и оказа. Колкото до теб, Сейлиъм…
— Аз не предадох господаря си!
— Не умишлено! — съгласи се Корбет. — Винаги съм се питал защо абатът разкрива сърцето си пред теб, но той, разбира се, е бил свикнал с това. И след това онзи поменик — защо абатът е трябвало да се моли за жена, която никога не е съществувала? Накрая разбрах, че той е наричал теб Елоиз, нали така?
Корбет сложи ръка върху ръката на лейди Маргарет.
— Ще ме арестуват ли? — попита лейди Маргарет. Корбет поклати глава:
— Да обичаш необмислено може и да е грях, но не е престъпление.
— Присъствах на смъртта на съпруга си.
— Но не си я пожелала! Дълбоко се съмнявам, че и Д’Обини също е искал да го убива. Просто така е станало и отровното цвете е пуснало корени. Сега, след десетилетия, то цъфти с пълна сила!
Корбет стана, чувстваше се леко схванат, напрегнат.
— Обаче ще арестуваш някого?
— О, да, милейди! Ще трябва да настоя ти и Сейлиъм да останете тук, в Харкорт. Той не бива да се връща в „Сейнт Мартин’с“ до утре.
Корбет се поклони и, последван от Чансън и Ранулф, излезе от залата. Доведоха конете им. Корбет бързо яхна своя и се загърна в наметалото си, за да се предпази от студения вятър, който се беше усилил.
— Елоиз Аржантьой! — възкликна Ранулф. — Толкова много от толкова малко!
Корбет взе юздите:
— Толкова много заради толкова малко, Ранулф, но такива са пътищата на сърцето, нали? Сега бързо ще трябва да се върнем в „Сейнт Мартин’с“. Искам да отида право в стаята на абата. Когато стигнем там, ще ви разкажа кого ще арестуваме.
— Опасно ли ще е? — попита Чансън.
— О, да! — пришпори коня си Корбет. — Имаме си работа със сърце, което е преизпълнено с омраза!
Корбет седеше в покоите на абата. Беше се върнал и бе обиколил пеш „Сейнт Мартин’с“, като мереше разстоянията. Имаше чувството, че абатството се е затворило около него. Фантастичните образи по фасадите контрастираха с благия вид на светците, изрисувани върху витражите на прозорците край него. Статуите в резбованите си ниши се взираха самотно надолу към него. Поскърцването на ботушите му отекваше глухо из ходниците. Беше разкрил очи и ум за впечатления от абатството: тъмните, плесенясали бараки и хлътналите стаи; различните миризми на абатството, на пчелен восък и мастило, на велен и ръкописи; студенината на дома на покойниците; сладката топлина на кухните. Сега беше готов за последния сблъсък. На вратата се почука и влезе приорът. Все още изглеждаше премръзнал, по расото и сандалите му бяха полепнали буци кал.