Призракът на тресавището
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призракът на тресавището». Краткое содержание книги:
Жестокото убийство на абат Стивън разбива привидния покой зад стените на абатството. Едуард Първи възлага на своя довереник, тайния агент сър Хю Корбет, да залови убиеца на абата. Но тихата обител сякаш внезапно се е превърнала в обиталище на смъртта — един след друг загиват монаси при загадъчни обстоятелства, а труповете са жигосани с герба на кървавия барон Мандевил. Възможно ли е да има нещо вярно в старите легенди? Какво е смущавало духа на праведния абат непосредствено преди смъртта му? Имат ли терзанията му някаква връзка с работата му като заклинател и интереса му към демонологията?
Сър Хю Корбет трябва да открие истината сред лабиринт от интриги и заблуди, да си проправи път през мрежа от алчност, завист и стари грехове до изтерзаната и болна душа на убиеца.
— А огнените стрели?
— И за тях се сетих от разказите за Мандевил. Трябваше да държа тези монаси в напрежение. Беше лесно: един съд с горящи въглища и потопени в смола и катран спрели. Промъкнах се през страничната врата, като знаех, че никой няма да ме види в мрака на нощта. Исках никой да не забравя. Исках никой да не се отпуска и да си мисли, че всичко е свършено.
— Ти и затова ни подмами в избите, нали? — попита Ранулф.
— Да! — Пердитус тъжно отвърна на погледа му. — Аз ви предупредих.
— Да, предупреди ни — съгласи се Корбет. — В онази нощ ти бе залостил вратата към покоите на абата. Когато се оправих и, макар и новопристигнал в „Сейнт Мартин’с“, успях да намеря пътя си, ти си се бил измъкнал през прозореца. Ти ме изчака зад онази решетка, нали?
— Дори тогава вече знаех, че ще разбереш истината — въздъхна Пердитус. — Всъщност не исках да те убия, но ти се движеше бързо по следата, като хрътка, която гони своята плячка, напред и назад, назад и напред.
— Нали би могъл да ни убиеш в избите?
— Така е, и кралят тогава щеше да стовари гнева си върху „Сейнт Мартин’с“! — Пердитус се изсмя, загледан в приора Кътбърт. — Вече никога няма да е същото. Корбет възнамерява да съобщи на краля. О, кралят ще запази всичко в тайна, за да защити името на баща ми и на лейди Маргарет! — Той самодоволно се ухили: — Обаче не мисля, че ще ти прости, приоре Кътбърт! Амбицията ти да наследиш мястото на абата никога няма да се осъществи.
— Поне ще съм жив!
— Стига! — намеси се Корбет. — Ти се боеше, че ние ще открием истината, нали, Пердитус?
— Беше въпрос на време.
— А пожарът? — обади се Ричард. — Разбрах, че когато пожарът избухнал в помещенията на склада, Пердитус бил тук и страдал от понесените удари!
— Това беше друго прикритие! — наведе се напред Корбет. — Пердитус е бил войник и е свикнал да понася удари, тъй че не му е било трудно да се подреди така. Освен това умее да подпалва бавни огньове. Виждал съм как правят това в кралската войска: вземат голямо парче дебел плат и го завиват като примка. Напояват го със смола и катран, поставят единия му край в сградата, която трябва да бъде унищожена, във ведро с масло край нещо сухо и я подпалват. — Корбет замълча. — Нали ти си нанесе тези рани?
— Съвсем дребна работа! — отвърна Пердитус. — Това ми даде повече време.
— Нарези и дребни охлузвания! — констатира Корбет. — След това си подпалил напоената в масло примка и си изтърчал при мен. Видях къде си се упражнявал — продължи Корбет, — между дъбовите дървета, които обграждат Кървавата ливада.
— Трябваше да съм сигурен, че ще задейства! — отбеляза Пердитус. — Знаете ли какво замислях? Смъртта на всеки монах в тази стая! — Той посочи брат Ричард: — Ти нямаше да се измъкнеш, ако не държеше онази проклета ваза! О, как щях да ликувам, докато наблюдавам трупа ти и цялото това място в пламъци!
— Ти си луд! — заяви Корбет. — Покварен, потънал в грях!
— Ние наистина сме братя по оръжие! — подигра се Пердитус. — Ако имах достатъчно време, щях да отнема живота на всички ви. — Щракна с пръсти: — Щях да ги гася като фитили на свещи!
— Наистина ли си мислеше, че си господар на живота и смъртта? — отбеляза Корбет. Забеляза, че Уолъсби седеше безмълвен и сдържан, а върху лицето му бе изписано самодоволство.
— Какво искаш да кажеш? — тупна с крак Пердитус: този жест предупреди Корбет. Той вече нямаше пред себе си нормален човек. Пердитус наистина се смяташе за Божи отмъстител.
— Мислиш ли, че си превъплъщение на духа на Мандевил? — Корбет се опита да прикрие подигравката в гласа си. — Че си се превърнал в господар на живота и смъртта в абатството „Сейнт Мартин’с“?
Пердитус изглеждаше озадачен.
— Ти дамгосваше своите жертви — обясни Корбет, — както селянинът слага дамга на добитъка си, и така бележеше онова, което притежаваше — дори мъртви, те трябваше да носят твоя печат.
— Разбира се!
— Да се върнем към смъртта на Тавърнър! — поде отново Корбет. — Защо трябваше да убиваш един човек, който забавляваше баща ти и той го покровителстваше? Човека, който щеше да му помогне в изучаването на демонологията и да му даде доказателството, от което се нуждаеше абат Стивън, че може да има истинско прогонване на бесове?
— Тавърнър беше измамник. Както каза ти, аз подслушах вашия разговор и чух какво казва. Тавърнър беше лъжец.
— Но това не е съвсем вярно, нали? — подхвърли Корбет. — Тази сутрин, след завръщането ми от замъка Харкорт, отидох в стаята на Тавърнър. Влязох вътре, затворих вратата и застанах на мястото, където бях, когато разпитвах хитреца. Ранулф чакаше отвън. Вратите и стените на това абатство са много дебели. Ранулф не можа да чуе нищо, макар и съвсем приглушено. Ако си подслушал Тавърнър, би трябвало да знаеш какво каза: мошеникът не е възнамерявал да предаде абат Стивън, той е искал да му помогне!