Окото на тигъра

Докато Чъби ни водеше по обратния път, седяхме мълчаливо на пейката и едва при навлизането в по-спокойните води на лагуната можахме да продължим разговора си.

— Корабът е като хранилището на националното съкровище — в него изобщо не може да се проникне — съобщих им аз. — Едната амбразура е блокирана от оръдието, а във втората успях да вляза на около четири фута, но стигнах до някакво парче от палубата, която вероятно се е срутила. Там се е настанила една огромна змиорка. Прилича ми на питон — зъбите й са като на булдог и изобщо не се държи приятелски.

— А извивката на борда? — настоя Чъби.

— И там нищо — обясних аз, — корабът е заседнал здраво и целият е обрасъл в корали.

Чъби направи гримаса, която означаваше, че си го е знаел. Идеше ми да го ударя по главата с гаечния ключ, защото бе прекалено самоуверен, но реших да не му обръщам внимание и им показах парчето дърво, което бях откъртил с камата от палубата.

— Коралът е покрил всичко съвсем плътно. Като ония стари гори, които са се вкаменили. „Утринна светлина“ е кораб от камък, коралът го е закрил като с броня. Съществува само един начин, по който можем да проникнем в него — и той е да го разбием.

— Само така ще стане — кимна Чъби, а Шери поиска да узнае как.

— Но ако използвате взрив, няма ли всичко да се натроши на парчета?

— Ние няма да използваме атомна бомба — успокоих я аз. — Ще започнем с половин шашка в предната амбразура. Колкото да направим отвор в покритието от корал — после се обърнах към Чъби. — Гелигнитът ще ни трябва веднага, сега всеки час ни е ценен. Нощта е ясна. Можеш ли да ни откараш до Сейнт Мери сега?

Чъби не намери за нужно да ми отговаря. Глупавият ми въпрос поставяше под съмнение качествата му на мореплавател.

Рогатата луна бе обвита в блед ореол. Въздухът все още не бе се успокоил напълно след бурните ветрове. Звездите също бяха неясни и безкрайно далечни, но ураганът бе довлякъл в протока огромни количества океански планктон, от който бликаха фосфорни отблясъци, щом спокойствието на морето се нарушаваше.

Дългата диря от лодката блестеше в зелено и се простираше след нас като опашката на паун, а движещите се под повърхността риби бляскаха като метеори. Шери потопи ръката си във водата и когато я извади, от нея бликна призрачен течен огън, а тя възкликна възхитено.

По-късно, когато й се доспа, тя полегна върху гърдите ми, загърната с платнището, което бях разпънал, за да се предпазим от влагата. Заслушахме се в бумтежа на огромните китове, скачащи нависоко в открито море и стоварващи върху повърхността на водата многотонните си туловища.

Полунощ отдавна беше минала, когато съзряхме светлините на Сейнт Мери, простиращи се като диамантена огърлица около залива.

Оставихме лодката до кея и тръгнахме към къщата на Чъби. Улиците бяха съвсем пусти. Вратата ни отвори мисис Чъби, облечена в пеньоар, в сравнение с който пижамата на Чъби бе като строго официално облекло. Косата й бе прихваната с големи розови пластмасови ролки. Никога не бях я виждал без шапка и останах изненадан, че не е плешива като съпруга си. Инак двамата напълно си приличаха.