Окото на тигъра
- Автор: Смит Уилбур
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ленко Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на тигъра». Краткое содержание книги:
Той обикновено пътува от ноември до февруари, често прекарвайки месец на ски в Швейцария, или се отдава на риболов в Австралия и Нова Зеландия. През лятната си почивка посещава места с толкова различна природа, каквито са Аляска и дивите райони на Африка. Към хората и първичния живот на родния си континент проявява постоянен интерес, силно отразен в романите му.
Женен е за Даниел, на която е посветил последните си деветнадесет книги.
— Мога ли да попитам какво възнамерявате да изпращате вместо труп? — много предпазливо попита той.
— Можете да питате колкото си искате, мистър Кокър.
Отидох с колата до крепостта и говорих със секретарката на президента. Той беше на заседание, но можеше да се срещне с мен в един часа, ако приема поканата му за обяд в неговия кабинет. Приех поканата и за да убия времето дотогава, потеглих към връх Кулата, докъдето можех да стигна с пикапа. Паркирах и продължих пеша към развалините от някогашната наблюдателница със сигнален пункт. Седнах на парапета, взирайки се към ширналото се пред очите ми море и към зелените островчета. Пушех пурата си и обмислях внимателно плана си за действие, доволен от удалата ми се възможност да прехвърля всичко в подробности, преди да се заема с намеренията си.
Замислих се какво точно искам от живота и реших, че то се състои от три части — Залива на костенурките, „Танцуваща по вълните II“ и Шери Норт, като предпочитанията ми не бяха задължително в същия ред.
За да продължа да живея край Залива на костенурките, трябваше да запазя доброто си име, с което се ползвах на Сейнт Мери, за да се сдобия с „Танцуваща по вълните II“, имах нужда от пари в брой, и то много, а що се отнася до Шери Норт — е, тук вече трябваше здраво да си поблъскам главата. Когато взех окончателното си решение, пурата ми беше изгоряла докрай и аз я загасих върху каменния парапет. Поех дълбоко дъх и разкърших плещи.
„Давай смело, Хари“, рекох си и потеглих към крепостта.
Президентът ме посрещна радостно, излизайки в приемната, за да ме приветства и надигайки се на пръсти, за да ме прегърне през раменете, след което ме поведе към кабинета си.
Кабинетът приличаше на салон на някогашен феодал. Таванът бе от гредоред, а по облицованите с ламперия стени висяха мрачни английски пейзажи, рисувани с тъмносиви маслени бои и поставени в масивни натруфени рамки. Прозорецът с изглед към пристанището бе висок от пода до тавана и рамката му бе украсена на ромбчета, а цялото помещение бе застлано с пищен ориенталски килим.
Обядът бе сервиран върху дъбовата маса за съвещания, поставена до прозореца — пушена риба, сирена и плодове и бутилка „Шато Лафит“ от 1962 година, на която тапата беше извадена.
Президентът наля от гъстото червено вино в две кристални чаши, поднесе ми едната и после пусна две бучки лед в своята. Усмихна се дяволито, щом забеляза искрената ми изненада:
— Кощунство, нали? — той вдигна за тост чашата си с разреденото от бучките лед вино. — Така е, Хари, но аз си знам какво ми харесва. Онова, което е подходящо за „Рю Роял“ в Париж, не е задължително за Сейнт Мери.
— Прав сте, сър! — усмихнах му се в отговор аз и двамата отпихме от чашите си.
— А сега, моето момче, кажете за какво искахте да поговорим?
Когато се върнах в хижата, намерих бележка, че Шери е отишла на гости при мисис Чъби, така че взех една студена бира и излязох на верандата. Припомних си отново дума по дума срещата с президента Бидъл и реших, че мога да бъда доволен. Струваше ми се, че съм запушил всички дупки — с изключение на онези, през които можеше да ми се наложи да бягам.
Със самолета в десет часа, пристигащ от континента, бяха доставени три дървени сандъчета, адресирани до туристическата агенция „Кокър“ с надпис: „Рибни консерви. Произведено в Норвегия“.
„Да си ядеш ушите, Алфред Нобел“, рекох си аз, щом зърнах надписа върху сандъчетата, които Фред Кокър разтоварваше от катафалката пред хижата ми. Качих ги на пикапа и ги закрих с брезента.
— Ще се видим в края на месеца, мистър Хари — изрече Фред Кокър, сякаш бе главният герой в някоя от трагедиите на Шекспир.
— Разчитайте на мен, мистър Кокър — успокоих го аз и той пое по пътя между палмите.
Шери бе завършила опустошителния си поход из магазините. Изглеждаше съвсем различна от вчерашната сирена, със силно опъната назад коса, облечена в една от старите ми ризи, която й стоеше като нощница, и оръфани избелели джинси с отрязани под коленете крачоли.
Помогнах й да пренесем пакетите до пикапа и двамата се настанихме в кабината.
— Когато дойдем тук следващия път, вече ще сме богати — казах аз и запалих двигателя, забравяйки да направя заклинанието против уроки.
Спуснахме се през палмовата горичка, излязохме на главния път под градините с ананаси и поехме нагоре по склона.
Стигнахме височината, издигаща се над града и пристанището.
— По дяволите! — викнах гневно аз и ударих рязко спирачките, извивайки към крайпътната ивица трева толкова неочаквано, че натовареният с ананаси камион зад нас трябваше да свърне встрани, за да не се блъсне в задницата ни, а шофьорът му се подаде през стъклото и ме наруга, докато ни задминаваше.