Глад

— Или това, или онези неща ще ги докопат — рече горчиво чичо Джейкъб.

Така ги наричаше — защото никой не знаеше със сигурност какво представляват. Сенки. Силуети в тъмното. Все едно най-ужасните им вътрешни страхове бяха придобили форма, все едно им бяха пораснали крайници, все едно демоните, които често бяха навестявали съзнанието на Елита под формата на гласове, бяха се въплътили в полуживи чудовища, за да измъчват не само нея, но и всички останали.

Една нощ дочу леля Бетси, която шепнешком се обърна към мъжа си:

— Ще умрем тук, нали?

Отговор не последва.

И тогава се случи лошото. Една вечер се бяха свили заедно в палатката, като се ослушваха — вече непрекъснато се ослушваха. Бяха натъпкани един до друг — общо шестнайсет души в палатка, в която обикновено се събираше само едно семейство. Притиснатите тела им помагаха да се стоплят — достатъчно, за да се разнесе воня на пот, на масла и всичко останало, което произвеждаше едно човешко тяло. Въздухът бе натежал от дъха, който издишваха. Двама от водачите бяха застанали на пост навън с пушките си и се грижеха кладите да не загаснат.

А сетне пред палатката се разнесе шум от дращене, който не можеше да се сбърка с нищо друго. Палатката нямаше врата — само една стара волска кожа, която висеше пред входа, така че по краищата ѝ се процеждаше болезнено студен въздух и човекът, който седеше най-близо до процепа, винаги премръзваше. Сега някой стоеше точно пред палатката, така че от него ги делеше само една нищо и никаква животинска кожа.

Всички вдигнаха очи. Леля Бетси спря да пее. Страхът носеше със себе си някакъв нов вид студ, от който въздухът в дробовете на Елита се вледени. Защо не се бяха обадили мъжете, които бяха застанали на пост?

Защото може би вече бяха мъртви. Тя изведнъж си представи изкормените тела на водачите и овъглените създания с човешки ръце, които глозгат ребрата им. Представи си димящите им сърца, които туптят за последен път сред снега.

Чичо Джейкъб грабна пушката си и запъна ударника.

— Кой е там?

Той скочи на крака, като се наведе под ниския таван на палатката.

Никой не отговори. Сетне се разнесе хрущенето от стъпало върху снега, последвано от още едно.

Волската кожа започна да се надига…

Леля Бетси изпищя, все едно някой я беше сграбчил.

Джейкъб стреля. Пламъкът от изстрела освети лицето на чичо ѝ, чуждо и ужасно на внезапно бликналата светлина. Палатката се изпълни с пушечен дим. Бебето Илайза, сестричката на Елита, нададе писък, а малко по-големите се разплакаха.

Навън някой също изпищя — високо и пронизително, толкова неочаквано и по детски, че чичо Джейкъб застина. И Тамсен беше тази, която протегна ръка да отметне волската кожа, така че всички видяха Вирджиния Рийд — приятелката на Елита, макар и да не се бяха виждали, откакто семействата им се разделиха — която беше паднала по гръб в снега, а десният ръкав на ватеното ѝ палто бе потъмнял от кръвта.