Глад
- Автор: Katsu Alma
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Глад». Краткое содержание книги:
Вирджиния понесе мълчаливо този удар, без да мигне. Всички бяха наясно, че Джеймс Рийд най-вероятно е замръзнал до смърт някъде в пустошта.
— Хайде, да тръгваме. Имаме нужда от нея. Почти приключихме с клането на добитъка. Дори момичетата трябва да помагат.
Клането на добитъка: това означаваше, че ще има храна. Елита се опита да си спомни колко глави добитък имаха семейство Брийн. Поне една дузина, със сигурност. Мисълта за толкова много месо накара стомаха ѝ да се свие. Елита знаеше, че новината за добитъка ще убеди Тамсен да му предаде Вирджиния. В лагера до рекичката с елшите нямаше много храна — само онова, което беше останало от жилавите стари волове. Не им трябваха още гърла за хранене.
Влажната кал се обади под ботушите ѝ, когато пристъпи към огъня.
— Искам аз да отида, Тамсен. Предлагам се за доброволец да отида и да помогна на Вирджиния.
Тамсен сякаш беше изненадана, че я вижда. Винаги се случваше така — всички се изненадваха всеки път, когато виждаха Елита. Беше такова момиче, че другите хора винаги забравяха за нея. С изключение на Томас. Томас всеки път я гледаше така, все едно я бе чакал да се появи.
— Не говори глупости — отвърна Тамсен. — Мястото ти е при твоето семейство.
Мястото ѝ беше при Томас — но тя нямаше как да признае за това на Тамсен. Освен това Вирджиния беше избягала по някаква неизвестна причина, и макар все още да не беше казала на Елита каква е, тя не можеше просто да стои отстрани и да гледа как нейната приятелка си тръгва сама с Кесибърг — обратно към опасността, от която едва се беше отскубнала.
— Вирджиния ще има нужда от помощ, за да се прибере. Ти сама го каза: изгубила е много кръв и няма сили. Ще се справи по-лесно, ако аз съм с нея.
Не спомена нищо за болестта, за която ѝ беше разказала Вирджиния. Трябваше да внимава. Страхуваше се, но желанието ѝ да види Томас, беше по-силно от страха. А и нито една болест нямаше как да бъде по-страшна от създанията, които ги дебнеха всяка нощ.
— Хайде, пусни ме да отида. Вече не съм малко момиче. Мога да се грижа за себе си — настоя Елита. Сетне добави: — Довери ми се. Моля те.
Последните ѝ думи сякаш най-сетне попаднаха в целта.
— Добре тогава. Предполагам, че ще бъдеш на по-сигурно място сред повече хора — отвърна тихо Тамсен.
После ѝ помогна да събере малкото си лични вещи. Преди да целуне Елита за довиждане, тя ѝ даде един последен съвет: никога да не остава насаме с Луис Кесибърг.
Елита не можеше да повярва как живееха хората в лагера до езерото Тръки. Колибите им бяха почти толкова западнали, колкото и палатките на нейното семейство. И бяха също толкова претъпкани; едва повярва на очите си, когато видя колко хора се изсипаха навън от колибата, в която живееше семейството на Вирджиния заедно със семейство Грейвс. Поне Томас беше сред тях — и когато я забеляза, дотича и я прегърна пред всички.
— Какво правиш тук? — прошепна той.
Тя почувства топлината от докосването му в цялото си тяло. Изчерви се; виждаше как ги гледат хората.
— Дойдох да те видя.
Изражението му се промени. Лицето му сякаш се затвори и изстина.
— Не биваше да идваш — каза той. — Тук не е безопасно.
— И там, където бях, не беше безопасно — отвърна му тя.
Мислеше си, че ако ѝ каже да се върне обратно, ще ѝ разбие сърцето.
Но той просто я хвана за ръка и рече:
— Ела.
Докато я водеше по-далеч от тълпата, Елита зърна Кесибърг с Вирджиния. Беше се навел към нея, така че лицата им бяха едно срещу друго, за да ѝ каже нещо съвсем тихо. Тя бе застинала и лицето ѝ беше бяло като снега около нея. Елита усети лошо предчувствие в стомаха си. Какво ли искаше той?
По-късно същата вечер две от момичетата от семейство Грейвс — Ловина Грейвс, на дванайсет години, и Нанси, на девет — разказаха на Елита тайната, която не ѝ беше разкрила Вирджиния. Луис Кесибърг бе казал на момичетата, че ще започнат да извеждат по едно дете всяка вечер, за да го принасят в жертва на вълците. Родителите им знаели за това, така че нямало смисъл да ги молят за помощ. Всички се бяха съгласили да оставят това решение на него, за да не им се налага да избират кое дете да умре. Големите бяха стигнали до това решение, така че мнозинството от хората все пак да оцелеят — точно като онези индианци, които бяха оставили едно от момчетата от тяхното племе завързано за дървото. Налагаше се да се направят жертви.
Но той беше готов да ги пощади, ако отидат в гората заедно с него и правят каквото им каже.