Глад
- Автор: Katsu Alma
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Глад». Краткое содержание книги:
А после го захапа и се ухили.
Паника. Викове. Стентън сграбчи момчето, преди да посегне към другото ухо на Ноа. Наложи се още двама мъже да му се притекат на помощ, за да повалят момчето на земята и да го задържат. Всички крещяха. Стентън отнесе един ритник с ботуш в главата, от който ушите му звъннаха и зъбите му изтракаха, но не пусна.
„Убийство“, изкрещя някой. „Убиец. Дявол!“
Стентън държеше Ландръм Мърфи в мечешка прегръдка. Гърдите и раменете на момчето се надигаха всеки път, когато си поемаше дъх, но цялото му тяло бръмчеше от възбуда. Стентън нямаше как да не усети, че Ландръм е горещ на пипане. Тялото му гореше.
— Какво ти става, по дяволите? — викна му Стентън.
Беше толкова изплашен, че не можеше да разсъждава трезво. А Ноа лежеше в краката им, от съсипаното му лице се точеше лентичка кръв, тя лепнеше и по гърдите му, а върху всички тях започна да се сипе отново снежен прах.
— Какво ти има, дявол да го вземе?
Илайза Уилямс отскочи назад, по-далеч от Ноа.
— Това е лудост, няма какво друго да е. След онова, което преживяхме, сега всички ще полудеем.
Беше чувал за хора, които полудяват в дивото и стигат дотам да говорят безсмислици и да пълзят на четири крака. Или за други, които са се изгубили и са останали сами в продължение на цели месеци сред снежната пустош, докато не забравят имената си, не забравят кои са и не забравят, че изобщо са хора.
Но това беше нещо друго.
Помисли си за семейство Донър, които вече бяха изостанали на цели мили и не ги бяха настигнали. Снегът сигурно ги беше принудил да спрат някъде, точно както те бяха спрели на лагер тук. Какво щеше да стане с тях? Струваше му се почти сигурно, че ги е обзела същата лудост. Изпита остро съжаление, че е безсилен да им помогне, но тук имаха нужда от него.
Сетне изведнъж си спомни за Халоран — беше чувал как Халоран свири като луд на цигулката си, броени дни преди да умре. Но това се беше случило много по-назад по пътя на кервана.
— Не съм сигурен — рече малко по-късно той, — но може би и лудостта е част от това заболяване. Може би е заразна.
Тази нощ Чарлс Стентън гледаше как снегът засипва прохода и си мислеше за Мери. Чиста като сняг. Искаше да я обича с чисто сърце. Мислеше за това, че всичкият този сняг и всичките опасности сякаш искаха да изтрият миналото му, да го заличат без следа — също толкова силно, колкото и той самият. Да го променят. Ако беше тук, дядо му щеше да каже, че дори това ужасно положение е част от Божия промисъл, но Стентън не успяваше да разбере как е възможно, по дяволите. Но все пак беше сигурен в едно: в любовта си към Мери Грейвс. С всеки изминал ден тя все повече му приличаше на образа на онзи ангел, който дядо му беше окачил на стената в къщата им — съвършен и чист, но и недосегаем.
Останалите, измъчвани от безсъние, се наблюдаваха помежду си: болестта, ако наистина беше болест, може би се проявяваше като всяко друго заболяване. Дебнеха се дали някой няма да кихне, да се закашля, да вдигне температура.
Ноа Джеймс издъхна, преди да дойде утрото.
Трийсет и четвърта глава
Семейство Донър бяха до рекичката с елшите вече повече от седмица, и всеки ден валеше сняг. За Елита целият свят се беше свил до размерите на палатката им, до разперените клони на великанската елша над главите им, до разстоянието между огньовете. Снегът се беше разтопил покрай кладите, които палеха всяка нощ по настояване на Тамсен, но отвъд този кръг не се виждаше нищо друго освен дебело бяло покривало. Беше натрупало до средата на повечето дървета наоколо. Тамсен и чичо Джейкъб решиха, че снегът е прекалено дълбок, за да се опитат да го прекосят с фургоните. Обсъждаха докъде щяха да стигнат със снегоходки, ако имаха такива, но от разговорите им нямаше никакъв смисъл, защото не притежаваха такива.
Бяха уловени в капан от сняг и лед, които ставаха все по-дълбоки и непроходими.
Но в снега и в усамотението на мястото им високо в планините имаше и нещо хубаво: явно мъртвите не можеха да ги достигнат тук. Дори те знаеха, че трябва да стоят по-далеч от това прокълнато място. За пръв път от месеци насам в главата ѝ не отекваха хаотични спорове, ругатни и безсмислени разговори. Това освобождаваше достатъчно място в главата ѝ, така че вместо тях да чува болезнените стонове на баща си, трескав и увит в одеяла, неподвижен в дъното на палатката им, където Тамсен всеки час се грижеше за него.