Глад

Той запали огън и взе един запален клон, за да го занесе в порутения заслон като факла, защото знаеше, че вътре ще бъде тъмно като в пещера. Предметите, на които бе попаднал предишния път, го очакваха: калаеното канче, молитвеника, монетите, бутилките. Той ги огледа за някакви признаци, по които да ги разпознае — особено молитвеника. Страницата след корицата, на която беше най-вероятно да е написано посвещение с името на собственика, беше откъсната — както и следващите трийсет или четирийсет страници от тънка полупрозрачна хартия.

Той застана на колене и се зае да рови в сухите листа и боровите иглички, които бяха нападали през пробития покрив. Претърси внимателно лугавата пръст, като отделяше настрани ядливите буболечки, на които попадаше — насекомите бяха станали вече основният му източник на храна.

След цял час беше открил само изпокъсана риза, изгнила от продължителното излагане на природните стихии. Той се отпусна назад, като опъна плата между пръстите си, обзет от униние. Дали не си беше изгубил времето, като се беше върнал дотук? Какво бе очаквал да открие?

Брайънт остави ризата при останалите предмети и излезе навън, където с благодарност напълни гърдите си със свеж въздух, след застоялата миризма на колибата. При предишното си посещение с уважение беше струпал на едно място костите, които бе открил пред колибата, като някакъв знак за ужасните събития, които се бяха случили тук. Сега, докато се взираше в човешките черепи, Брайънт се запита дали е имало оцелели. Дали можеше да разбере колко мъже са живели в лагера? Преброи пет черепа. Но някой друг беше отрязал крайниците от телата им. Дали е бил от златотърсачите, или външен човек?

Той измъкна инструментите изпод храстите и ги подреди. Имаше дузина лопати, но това не доказваше нищо. Представяше си, че всеки човек, който е дошъл чак дотук, за да търси злато, сигурно си е донесъл повече от една лопата. Имаше общо девет кирки с различна форма. Няколко ведра за руда от очукана ламарина и половин дузина сита за пресяване на пясък. Брайънт ги огледа един по един, в търсене на някакви знаци за собствениците им. Макар че работната част на почти всички инструменти беше ръждясала, все пак успя да разчете имената на производителите: „Грийнлий“, „Бийти“, „Станли“.

Едва тогава забеляза и грубо издялканите имена, които се виждаха по някои от дървените дръжки на инструментите. Сигурно ги бяха белязали, така че собствениците им да си ги разпознават, ако възникне спор на кого са. Той се зае да ги подреди по имена. „Уайтли“. „Гериетс“. „Епълби“. „Смит“. „Стоу“. „Дъниш“. „Фоукс“. „Пийбоди“.

„Кесибърг“.

Стомахът на Брайънт се сви. Едва сега си спомни по-подробно за нещо, което беше убягвало от ума му през последните няколко седмици. Луис Кесибърг беше споменавал за свой роднина — някакъв чичо — който бе заминал като златотърсач точно в този планински район, преди няколко години. Тогава не му беше обърнал особено внимание, но беше сигурен, че е писал за това на годеницата си. Сега си даде сметка, че съвпадението е твърде точно. Значи чичото на Луис Кесибърг е бил един от тези златотърсачи и със сигурност бе загинал заедно с останалите. Или пък не?