Черният списък

Изтичах навън. Паша седеше на тревата, прибелял като платно, и дишаше дълбоко.

— Какво има, Паша? Боли ли те нещо? Режеща болка? Пробождаща? Да не би да имаш язва? Гастрит? — разпитвах го трескаво, като се вглеждах в изпотеното му лице.

Той поклати глава.

— Не, никога не съм имал нищо подобно — отговори с усилие. — Вие ми се свят…

— Полегни си — посъветвах го и се втурнах обратно към къщата.

Май всичко разбрах. Тази миризма на парфюм… Глупак, трябваше да се сетя по-рано! Пак добре, че и сега го проумях.

В кухнята прескочих проснатия на пода Заваруев и допрях ухо до газовата бутилка, на която с големи червени букви пишеше „Пропан“. Ами да, с почти нечуто съскане от бутилката излизаше газ.

Картината мигом се подреди. Не знам как Заваруев е разлял парфюма на Катя — имаше много начини и сега вече не беше важно кой от тях беше използвал. Събрал е локвичката с парцал и го е хвърлил в кухнята. Миризмата е силна и устойчива, надвива всички останали, включително и миризмата на газ. Не бива да се отварят прозорците — ще влязат комари. Литвак вече кърти, скоро и другите двама ще заспят. А после — едно от двете: или ще се надишат с пропан толкова, че повече няма да се събудят, или ще се събудят и някой ще щракне със запалката, за да запали цигара. И край. Колко е просто… Затова Заваруев не искаше да влезе в къщата, страхувал се е да не се отрови.

Концентрацията на газ в кухнята бе по-висока, отколкото в хола, затова Катя и Руслан още не усещаха нищо. Дори и да им е ставало лошо — нали са пили толкова, че не е чудно. А Паша реагира пръв — явно организмът му е по-слаб или има индивидуална непоносимост.

Със Сергей и Юра Мазаев се втурнахме да измъкваме целия кинематографичен елит на чист въздух. Най-трудно беше с Литвак: не можехме и не можехме да го събудим. В края на краищата двамата с Мазаев го хванахме за ръцете и краката и го изнесохме от къщата, после внимателно го положихме на тревата. Младите излязоха сами, пеейки с цяло гърло жесток романс за бялата и алената роза, едната от които била като опит плах, а другата, алената де — като мечта небивала.

…И двете мамеха и зовяха, и двете увехнаха…

Сладкогласните певци глътнаха кислород и също моментално увехнаха — още щом се отпуснаха на грижовно разстланото на земята одеяло.

Настанихме Паша Яковчик на задната седалка в колата на Лисицин, Сергей седна зад волана, Юра Мазаев — до него.

— Добре ли си помисли, Слава? — вече май за трети път попита Мазаев. — Я по-добре аз да остана.

— Не — отговорих твърдо. — Трябва да бъда сам, инак нищо няма да излезе.