Черният списък
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #8
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-26-0016-
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Черният списък». Краткое содержание книги:
— Четиримата разполагаме с три пистолета, но ще ги използваме само при крайна необходимост — казах аз. — В идеалния случай всичко трябва да мине според легендата, че се налага Литвак спешно да замине за Москва, където детето му е тежко болно. При това трябва да направим така, че Руслан и Катерина да пожелаят да се върнат заедно с него. Заваруев не бива да се досети, че ги спасяваме от убиеца, тоест най-вероятно от него. Впрочем убиецът може да не е Заваруев, а да са го извикали само за помощ и охрана. Ще си изясним това на място. Най-важното е да стигнем там, преди да се е случило лошото.
Денят обещаваше да бъде горещ. Когато предната вечер тръгвах от къщи към хотела, бях наметнал върху ризата си едно леко яке, защото, първо, беше доста хладно, а второ: трябваше да скрия кобура на рамото си, в който бе пистолетът ми. Сега заради това не можех да си сваля якето и тъжно си мислех, че скоро жегата ще ме измъчи с тази неудобна екипировка.
Серпантината свърши. Минахме през поста на КАТ, покрай който бе минал Заваруев.
— Сега нашата задача е да не сбъркаме пътя — съсредоточено каза Лисицин. — Внимавайте за всички завои и отбивки, ще трябва да слизаме на тези места и да търсим следи от гумите.
Старата кола дрънчеше и сякаш всеки момент щеше да се разпадне, двигателят работеше слабо, но с усилие на волята аз си налагах да не се нервирам напразно. И без това нямахме друга кола — ще се ядосвам или не, трябва да пътуваме с тази. На няколко пъти спирахме да проверяваме накъде е поемал мерцедесът на Заваруев. При нашата смешна скорост би било непростимо да тръгнем в невярна посока, да се връщаме и да губим време. Въображението услужливо ми рисуваше късащи сърцето картини на мъчителната смърт, която вече е сполетяла тримата беззащитни хора в ловния дом насред гъстата гора. А закъснявахме, безнадеждно закъснявахме…
— Тук е — изведнъж каза Мазаев.
Огледах се наоколо, но не видях нищо освен гъста гора от двете страни на пътя.
— Кое? — попитах с недоумение.
Сергей намали скоростта и също започна да се оглежда:
— Нищо няма, Юрий Сергеевич, за какво говорите?
— Наблизо има хора. Някъде тук е.
— Откъде разбра? — учудих се аз.
— Не знам. Усещам. От Афганистан ми е останало, невъзможно е да го обясня: наоколо камъни и пясък, хора не се виждат, а после неизвестно откъде се появява чувството, че наблизо има живот. Не птица, не животно, а именно човек.
Лисицин угаси мотора и слезе. Ние останахме в колата, като се взирахме напрегнато в дърветата наоколо.
— Вярно — каза Серьожа, отвори вратата и седна на шофьорското място. — Къщата вече се вижда през клоните. Остават около двеста метра.
Изминахме тези двеста метра със скоростта на костенурка. Или може би на мен така ми се струваше, защото се притеснявах и изгарях от нетърпение? Най-сетне видяхме полянка, а на нея — приказната къщичка. На полянката имаше и черен мерцедес, изпод който стърчаха мъжки крака, обути с маратонки. Съвсем живи.
Картината изобщо беше мирна и не будеше никакви асоциации с нечии злодейски намерения. Ярко грееше слънцето, пееха птички и между другото — оглушително пищяха комари. Бяха толкова много, та човек имаше чувството, че ако се спре за миг — ще го изгризат за нула време. За пръв път през последните няколко часа ме споходи страхливата мисъл: а да не би да съм сгрешил? Вдигнах всички на крак, паникьосах, наплаших, наклеветих добри и достойни хора… Нали сам се убеди, Стасов, че губиш усета и изобщо детективските си качества!
Заваруев излезе изпод колата и ни изгледа смаяно. Никак не приличаше на по-големия си брат — беше нисък и на пръв поглед хилав. Очичките му бяха остри и злобни, гладко избръснатите му бузи се синееха.
— Абе вие какво правите тук?…
— Дойдохме за Литвак — бързо отговори Сергей. — Тъкмо беше заминал, когато пристигна телеграма от жена му, малкият им син бил в болница със сътресение на мозъка. Рудин изпрати хора за самолетни билети, за дневния полет, а ние сме тук, за да вземем Игор.
— Ами те сигурно вече спят — спокойно отговори Заваруев, бършейки с парцал мръсните си ръце.
По лицето му не се мерна и сянка на безпокойство. И аз още веднъж, усетил неприятен хлад отвътре, си помислих, че съм сгрешил. Какъв позор!
Влязох в къщата и веднага ме блъсна задушливо тръпчивата миризма на скъп парфюм. Къщата бе двуетажна, но компактна: на първия етаж имаше кухня и голяма стая, нещо като хол, на втория — три мънички спални. За броени секунди обиколих всички помещения и облекчено въздъхнах. Горе нямаше никого. Долу, в голямата стая, Катя и Руслан продължаваха да се наливат, при което Катя вече седеше в скута на Кийко и явно се канеше да провери дали наистина хомосексуалистите не се поддават на женския чар. И двамата бяха толкова пияни, че според мен дори не забелязаха появяването ни. Пак тук, на едно малко диванче, сгънат като джобно ножче, лежеше Игор Литвак и силно хъркаше. В стаята бе задушно от застоялия въздух, към който се примесваше миризмата на парфюм. Да не би Катерина, както е пияна, да е изляла върху себе си цялото шише?