Немското дете [bg]

– А после?

– Не я подхващай тази тема – поклати тя пръст срещу него. – Не съм се осмелявала да правя предположения за после. Започна ли да мисля как за това бебе има само един изход, наистина ще изпадна в паника. И ако вземеш да ми говориш как „жените са раждали от хилядолетия, оцелявали са и са искали още бебета, така че не може да е чак толкова страшно“, като нищо ще те фрасна.

Мелберг вдигна ръце в знак на протест.

– Пред теб е човек, дето никога не е припарвал до родилно отделение.

Той сервира кафето и седна до масата.

– Но пък сигурно не е зле да ядеш за двама – подхвърли с усмивка, когато тя напъха трета бисквита в устата си.

– Това е едно от предимствата, от които се възползвам с пълна сила – засмя се Йохана и посегна за друга бисквита. – Макар да изглежда, че и ти си възприел същата философия, без да имаш бременността като извинение – подразни го тя за обемистата му фигура.

– За нула време ще се вталя с танци – заяви той и се потупа по корема.

– Някой път ми се ще да дойда да те гледам – каза му Йохана с дружелюбна усмивка.

За момент Мелберг изглеждаше смаян, че на някого му е приятна неговата компания, не беше свикнал с това. Но после за своя изненада осъзна, че и на него му е приятно да си общува със снахата на Рита. След като пое дълбоко дъх, той се осмели да зададе въпроса, който го човъркаше от обяда им заедно насам, когато всички парченца от мозайката си бяха дошли по местата.

– Ами... бащата... Кой е...?

Съзнаваше, че това не е най-членоразделното изказване в живота му, но Йохана разбра без проблем какво има предвид. Оглежда го остро в продължение на няколко секунди, докато обмисляше как да отговори. Накрая изражението й се смекчи и тя, изглежда, реши, че питането му е било продиктувано единствено от любопитство.

– Клиника в Дания. Въобще не сме се срещали с бащата. Така че не съм забърсала някой тип от заведение, ако това си мислиш.

– Ъъ... не... не си мислех това – отвърна Мелберг, но трябваше да признае пред себе си, че такова обяснение определено му беше хрумвало.

Погледна часовника си. Трябваше вече да тръгва към управлението. Беше почти време за обяд, а той не искаше да го пропусне. Изправи се и отнесе чашите и чинията на плота. После поспря за момент. Накрая извади портфейла от задния си джоб, измъкна от него визитна картичка и я подаде на Йохана.

– Ако се случи да имаш... нужда от помощ или... Така де, сигурен съм, че Паула и Рита са в готовност за твоето... но... за всеки случай...

Йохана взе визитката с изненадано изражение, а Мелберг пое бързо към вратата. Сам не разбираше защо точно даде на Йохана визитната си картичка. Може би беше свързано с приятния спомен за ритащото под дланта му бебе в корема й.

– Ернст, тук – повика го той и подкара кучето пред себе си.

После затвори вратата, без да се сбогува.

Мартин се взираше в телефонните разпечатки. Не разкриваха нищо, което да потвърди интуитивните му догадки, но пък не ги и опровергаваха. Точно преди Ерик Франкел да бъде убит, някой бе телефонирал там от къщата на Херман и Брита. В списъка имаше две обаждания до този номер. И още едно отпреди два дни, сочещо, че Брита или Херман трябваше да са звънели на Аксел. В разпечатките имаше и обаждане до Франс Рингхолм.