Обещанието на розата
- Автор: Джойс Бренда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антон Даскалов
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Обещанието на розата». Краткое содержание книги:
— Сигурен ли си?
Той я изгледа.
— Абсолютно сигурен съм. Мисля, че Едгар е ранен, но го видях да се бие до края, значи раната не е била особено тежка.
— Едгар! — Сърцето на Мери се сви конвулсивно. — Сигурен ли си, че е добре?
Стивън кимна, без да откъсва поглед от нея.
Мери въздъхна от облекчение, но потрепери. Явно имаше и по-лош вариант за развитието на събитията. Тя и Стивън да се намират в тази задънена улица, но всичко да е още по-усложнено от смъртта на някой от близките й. Мери се замоли това да не се случва никога. Но ако войските на Нортъмбърланд продължаха да се сражават с тези на Малкълм, нямаше ли това да бъде неизбежно? Тя потръпна от ужасно предчувствие.
— И на мен не ми беше лесно на времето — каза графинята.
Мери погледна пак графинята, но не се удържа да хвърли и един поглед на Стивън. Той се взираше мрачно в чашата си с вино. Пак ли го беше ядосала с нещо?
Мери се обърна към майка му с непресторено любопитство.
— Защото си саксонка ли?
— Не само съм саксонка, но и незаконна дъщеря на баща си — призна откровено Сеидре. — А Ролф, както сигурно си чувала, беше един от най-доверените хора на Завоевателя. Нямаше как пропастта помежду ни да бъде по-голяма, особено след като той преследваше задачата да подчини всички земи на север. Уилям се отнасяше много брутално с хората от нашия край. Когато срещнах за пръв път мъжа си, той нареждаше да изгорят до основи едно малко село за това, че беше дало подслон на няколко саксонски стрелци. Те бяха направили засада на хората му. Нареди не само да изгорят всички къщи, но и да унищожат запасите от жито. Това означаваше, че всички селяни не само щяха да студуват през зимата, но и да гладуват. Помолих го за милост, но той отказа. Да знаеш само колко го мразех!
Слисаната Мери не откъсваше поглед от нея.
— Но… ако си го мразила толкова, как си могла после да се влюбиш в него? — Докато Мери чакаше отговора на графинята, усещаше повече от всякога присъствието на Стивън до себе си. Само няколко сантиметра деляха телата им. Невъзможно беше да не го усеща и се терзаеше от близостта му, колкото повече седяха заедно. Обаче той не помръдваше и сякаш не дишаше. Беше погълнат от разговора между нея и майка му или поне така изглеждаше.
— Ами… — Лейди Сеидре се усмихна леко — той е един от най-хубавите мъже на света, нали? Нямаше как да не забележа това. Освен това, както знаеш, мъжът ми е добър по душа. Той изпълняваше заповедите на краля си и нищо повече, а всички сме длъжни да правим така. Влюбих се в него, въпреки че тайно помагах на братята си, които бяха бунтовници. Нещата скоро тръгнаха още по-зле, защото той се ожени за сестра ми Алис, която беше законородена за разлика от мен. Бяхме врагове от самото начало, но се влюбихме един в друг — за миг тя потъна в спомените за миналото. Лицето й стана удивително младо. Това сигурно се дължеше на розовата светлина, но очите й пламнаха от само себе си. Тя въздъхна. — Не беше лесно. Предавах го непрестанно, тъй като си мислех, че изпълнявам дълга си. Той се сърдеше много. Но… времето лекува всички рани, Мери. То излекува и нашите. А когато раните болят по-малко, любовта се завръща и е по-силна отпреди.
Мери се зачуди какво е станало с Алис, първата жена на графа. Явно бе починала съвсем навреме и е позволила на графа да се ожени за дамата на сърцето си.
— Това е малко тъжна история — каза Мери, която усещаше, че Стивън слуша напрегнато, — но е хубава, много хубава.
— Извадих голям късмет — каза Сеидре. Тя се усмихна ласкаво. — И ти също, скъпа моя, въпреки че още не го знаеш. Понякога пътят към щастието е дълъг и труден, но несгодите правят още по-сладка наградата накрая.
Мери погледна към чинията, от която ядеше заедно с мъжа си. Въпреки че се хранеха заедно и той й избираше най-вкусните късчета, в действията му нямаше топлина и обич. Дългът изискваше от него да се държи учтиво. Нищо повече. Мери за миг изпита прилив на най-глупашки романтизъм, който иначе се стараеше да избягва. Усети, че мечтае за любовта, която графинята беше изпитвала към графа, любов, достатъчно силна, за да издържи и най-лошите времена. Любов, която да издържи завинаги.
В залата беше необичайно тихо. Мери забеляза, че много воини от свитата, които седяха долу, са слушали всяка дума на графинята. Внезапно погледна нагоре. Разбра за какво си мислят всички, включително и графинята. До един бяха убедени във вината й. Смятаха, че тя, подобно на лейди Сеидре, е постъпила вероломно с мъжа си от невнимание, но въпреки това съвсем умишлено. В любовната история, разказана на пълен стомах и в блажената дрямка, причинена от хубавото вино, предателството беше приемливо и даже романтично, но в действителността не беше така. Тя отвърна на погледа на графинята.