Обещанието на розата
- Автор: Джойс Бренда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антон Даскалов
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Обещанието на розата». Краткое содержание книги:
Мери потрепери от страх. Сигурно не го беше разбрала. Не беше възможно да я заплашва с това.
— Какво… какво искаш да кажеш, милорд?
— Предлагам да внимаваш повече, госпожо, ако искаш да живееш с мен.
— Анулиране на брака ли ще искаш? — попита тя ужасено.
— Дали за това съм намекнал? Не, госпожо, никога няма да поискам анулиране. Обаче ти ще ми дадеш наследник. Трябва ли да ти напомням за това?
Погледът му беше леденостуден. След това той се усмихна, но усмивката му не беше никак приятна.
— Ще те пратя в изгнание, ако още веднъж ми измениш. Ако съм в добро настроение, ще те пратя в Тегли, едно мое имение на брега на морето. Ако не, ще идеш в някой френски манастир.
Мери побеля.
— А… ако нося твоя наследник?
Стивън се усмихна високомерно.
— Това няма да промени нищо, мадам. Както добре знаеш, жените в изгнание също раждат деца. — Стивън се завъртя на токовете си. — Не ни карай да те чакаме.
Той тръшна вратата зад гърба си.
Мери запази спокойствие, но само за миг. След това вдигна шлема му, който стоеше на сандъка до нея и го запрати гневно по вратата. Шлемът падна на пода с оглушителен трясък, но това не й достави никакво удоволствие. Тя се отпусна на сандъка. Бутна настрани дрехите и бронята му и седна. Трепереше.
Мили боже. Чувстваше се така, сякаш се е разминала на косъм със съдба, почти толкова страшна, колкото и смъртта, и може би също толкова фатална. Изгнание. Той не хранеше вече никакви чувства към нея. Щеше да я прати в изгнание, когато му хрумнеше. Това й се струваше съвсем ясно. На Мери й се доплака.
Обви корема си с ръце. Той бе казал, че ще я прати в изгнание дори ако очаква дете. Думите му доказваха, че той все още очаква тя да го дари с наследник. Зарадва се, че не каза нищо. Вероятно бе бременна, защото не бе имала кръвотечение този месец. Тази тайна може би щеше да се окаже единственото оръжие, което й бе останало, ако посмееше да го използва, разбира се. Ето защо тя не отиде при него и не му каза радостната вест. Сдържаността й съвсем не се дължеше на някакъв нелеп романтизъм. След това, което стана през последния час, трябваше да е голяма глупачка, за да вярва, че между тях пак ще се възцарят мир и обич и че двамата ще се потопят в свят от светлина и смях. Не смяташе, че ще настъпи време, в което да започнат пак да се наслаждават на радостите на любовта, вместо да водят тази война.
По време на вечерята Мери научи всички подробности за това, което се беше случило при Карлайл. Графинята искаше да узнае всичко. Въпросите й бяха ясни, конкретни и безкрайни. Графът беше останал на север, за да възстанови реда. Джефри се беше завърнал в Кентърбъри, но Бранд, който пътуваше за Лондон с хората си, се беше отбил в Олнуик, за да пренощува в него. Обаче именно Стивън отговаряше на въпросите на майка си. Гласът му беше невъзмутим и безстрастен. Колко спокойно говореше за триумфа си над нейната земя и нейния народ!
Мери слушаше, но не казваше нищо. Не беше в добро настроение след мъчителната среща с мъжа си. Вестта за това колко бързо е паднал Карлайл никак не подобри настроението й.
За пръв път се срещаше с хора, откакто Стивън я наказа за шпионирането. Беше виновна, че е подслушвала, но не беше постъпила вероломно. Въпреки това се боеше да погледне графинята в очите. Знаеше колко е умна и колко много обича мъжа си и Олнуик, който някога е бил саксонско владение, принадлежало на баща й. Мери реши, че лейди Сеидре й е много сърдита и е ужасно разочарована от нея.
Затова се стресна, когато графинята се обърна вежливо към нея.
— Сигурна съм, че ти е трудно да слушаш това, Мери.
Стреснатата Мери вдигна очи и отвърна колебливо на погледа на свекърва си.
— Извинете, мадам?
— Сигурно е много трудно за теб да си омъжена за сина ми, норманина, който воюва срещу страната ти… и семейството ти.
Мери пребледня. Усети, че всички от дългата маса я гледат, също както и тези от масата на мъжа й, който седеше до нея на подиума. Но Мери беше сигурна, че графинята наистина й съчувства. Но как бе възможно?
— Да — изрече прегракнало тя най-накрая. — Много е трудно и неприятно.
За нейна чест една сълза бликна от окото й.
Графинята седеше от другата страна на Стивън, но се наведе през сина си, за да потупа ръката на Мери.
— Стивън може би не ти е споменал, но на мен ми каза, че всички от твоето семейство са живи и здрави, Мери.
Мери си пое дъх. Тя се беше тревожила да не би някой от братята й или баща й да е ранен или убит. Въпреки че бе разбрала колко е безмилостен Малкълм, тя не го беше забравила — той винаги щеше да й бъде баща. Не съумя да прикрие нетърпението в гласа си и се обърна към мъжа си за пръв път, откакто беше слезнала долу.