Тайно разрешение
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайно разрешение». Краткое содержание книги:
Американското военно командване изпраща в базата в Тузла майор Шон Дръмънд, бивш участник в звено за специални операции и настоящ военен адвокат, да установи извършено ли е престъпление. Подпомогнат в разследването си от двама опитни юристи — адвокатката Лиса Мороу и прокурора Джеймс Делбърт, — той попада на заговор с ужасяващи мащаби. Версиите на обвинените Зелени барети дотолкова си приличат, че неволно пораждат съмнения за протекция от най-високо място. В хода на следствието изтича информация и стига до Овалния кабинет. Член на екипа на Дръмънд работи за интересите на правителството, но не и за установяване на истината. Представители на федерални агенции фалшифицират данни. Амбициозен репортер от голям вашингтонски вестник е намерен удушен с гарота няколко дни след пристигането си в базата. Някой не иска истината да бъде разкрита… следите водят към най-високите етажи на властта.
Широко прокламираните в армията принципи за дълг, чест и вярност към родината понякога се нарушават, и то твърде драстично. Твърди се, че това се прави в името на по-висша цел. Но има ли цел, която да оправдава убийството?
Това изглеждаше много по-вероятно.
— В бележника на Бърковиц не пишеше ли нещо за старши сержант Уилямс? — попитах.
— Не — отвърна Марти. — Минахме всички страници по двайсет пъти. Както и всички бележки из стаята му. Никога не сме виждали това име.
Обърнах се към Дейвид.
— Обади се на дежурния в оперативния център. Провери дали Уилямс е бил дежурен в центъра онази нощ.
Той изтича навън и ние си поговорихме за времето, докато се върне. Всички споделиха, че времето е хубаво. Малко горещо, но приятно. Дейвид се върна леко задъхан.
— Бил е дневна смяна. Прекарал е в оперативния център от шест сутринта до шест вечерта, освен времето от дванайсет до един, когато е обедната почивка.
Значи не е бил дежурен по време на убийството на Бърковиц. Поне дотук се връзваше. На вратата се почука и влезе един военен полицай, който носеше чифт особено големи маратонки. Изглеждаха нови и не беше трудно да се прочете номерът, отпечатан с черно от вътрешната страна на езика. 13ЕЕ. Всички кимнахме мъдро. Чисто нови маратонки. Хм, казахме си. И същият номер като отпечатъка. Вече напредвахме.
Но все още доникъде не бяхме стигнали. Ако в базата имаше дори само още един човек, който носеше същия номер, Уилямс оставаше на свобода. А ние вече знаехме, че в Лос Анджелис се разхожда един репортер със също толкова големи крака.
Върнахме се към опита да разберем как Уилямс е открил, че Бърковиц го следи. Решихме, че или са се срещнали лично, или поне са разговаряли по телефона.
Седнахме и известно време зяпахме в масата. Зачудих се откъде Бърковиц е научил къде работи старши сержант Уилямс. Да предположим, че неговият източник му е казал името на Уилямс и му е съобщил, че е зачислен в състава на Десета бригада във военновъздушната база в Тузла. Как го е проследил оттук нататък? Може би е направил това, което Джанис Уорнър беше опитала с Хари Хуфнагел?
Хванах телефона и се обадих в информационния център. Пак вдигна приятелски настроеният сержант Джарвис.
— Здрасти, сержант Джарвис, обажда се майор Шон Дръмънд.
— Добро утро, сър. Какво мога да направя за вас?
— Да ми отговориш на няколко въпроса. Кой се занимава със запитванията на пресата при вас?
— Първо питат мен. Аз ги сортирам и разпределям при останалите.
— Значи, ако някой репортер се обади или изпрати писмено запитване, ти ще разбереш?
— Точно така. Но аз се занимавам само с лесните неща. Ако е нещо по-сложно, отива при началника майор Лорд. А той обикновено го препраща при съответния човек от Десета бригада, който има техническите познания да отговори на въпроса. После отговорът се връща при нас и ние го препращаме на журналиста.
— Добре — казах. — Да предположим, че някой репортер иска да открие определен военнослужещ от Десета бригада. Кой би се заел с това?
— Аз. Освен ако не е нещо трудно. Просто отварям списъка на личния състав и виждам къде е зачислен.
— Спомняш ли си дали Джеръми Бърковиц те е карал да търсиш някого?
— Естествено. Да намеря вас например.
— Добре. А някой друг?
— Секунда, сър. Записвам всички молби. Тук това е стандартна оперативна процедура.
Чух как трака по клавишите, за да отвори някакъв файл.
— Да, ето го списъка — каза накрая.
— Можеш ли да ми го прочетеш целия?
— Добре. Да видим сега… полковник Томас Уедърс… майор Шон Дръмънд… капитан Дийн Уолтърс… старши сержант Лутър Уилямс…
— Чакай — прекъснах го. — Ти каза ли му как да се свърже с Уилямс?
— Да. Но той ме помоли аз да позвъня и да кажа на Уилямс той да му се обади.
— Направи ли го? — попитах.
— Да, сър. Всичко е записано. Да видим… Обадил съм се на старши-сержанта в оперативния център в десет и трийсет сутринта на втори.
— Много добре. А сега ще те помоля да копираш файла, от който четеш, на един диск и да го донесеш във военната полиция. Не казвай на никого, просто го направи. Питай за капитан Уолковиц, когато пристигнеш.
Сержант Джарвис беше умно момче и без съмнение разбра, че това има нещо общо с убийството на Бърковиц. Дъхът му сякаш беше спрял, когато отговори:
— Ей сега идвам. След десет минути.
Само за няколко часа бяхме установили мотив и подготвяхме едно много основателно обвинение. Направо е невероятно колко добре върви работата, когато знаеш кой е убиецът и трябва само да попълниш квадратчетата, които водят към него. Особено във военна база.
Но все още нямахме веществено доказателство. А аз нямах време по-добре да се подготвя за делото.
Можехме да докажем, че Бърковиц е дошъл, за да разкрие расистка организация. С архивите на Звеното можехме да докажем, че Уилямс е бил свързан с банда кръвожадни нацисти. Можехме да докажем, че Бърковиц е установил контакт с Уилямс. Можехме да докажем и че Уилямс носи същия номер обувки като този от отпечатъка, направен на сцената на убийството. Беше страхотно. От аритметична гледна точка.