Тайно разрешение
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайно разрешение». Краткое содержание книги:
Американското военно командване изпраща в базата в Тузла майор Шон Дръмънд, бивш участник в звено за специални операции и настоящ военен адвокат, да установи извършено ли е престъпление. Подпомогнат в разследването си от двама опитни юристи — адвокатката Лиса Мороу и прокурора Джеймс Делбърт, — той попада на заговор с ужасяващи мащаби. Версиите на обвинените Зелени барети дотолкова си приличат, че неволно пораждат съмнения за протекция от най-високо място. В хода на следствието изтича информация и стига до Овалния кабинет. Член на екипа на Дръмънд работи за интересите на правителството, но не и за установяване на истината. Представители на федерални агенции фалшифицират данни. Амбициозен репортер от голям вашингтонски вестник е намерен удушен с гарота няколко дни след пристигането си в базата. Някой не иска истината да бъде разкрита… следите водят към най-високите етажи на властта.
Широко прокламираните в армията принципи за дълг, чест и вярност към родината понякога се нарушават, и то твърде драстично. Твърди се, че това се прави в името на по-висша цел. Но има ли цел, която да оправдава убийството?
Но не можехме да докажем, че Уилямс е извършил убийството. А това си беше сериозно неудобство.
Беше почти обяд. Обърнах се към Марти:
— Ще ми трябва скрит микрофон и разрешение от твоя съдия да запиша един телефонен разговор с Уилямс. Надявам се да успееш да го убедиш.
Той се обади на съдията, който ни написа заповед за десет минути.
В бележката, която бях изпратил на Уилямс, го виках в кабинета си в дванайсет и половина. Бях помолил Имелда да разкара всички от сградата в същия час.
Реших, че няма да навреди да се изправя директно срещу старши сержант Уилямс. Нямаше накъде да бяга. Военновъздушната база в Тузла беше сериозно охранявана, а дори и да успееше да излезе от нея, нямаше да стигне далеч без паспорт. Пък и не можеше да се слее с местното население. Дори не говореше сръбски.
Накарах Уолки да разположи няколко от най-яките си военни полицаи близо до офиса, без ленти на ръкавите за идентификация, в случай че заподозреният прибегне към насилие. Уилямс беше висок 190 сантиметра и тежеше около 115 килограма. Аз съм висок 178 сантиметра и тежа само 85 килограма. Винаги съм бил добър в ръкопашния бой, но законите на физиката са друго нещо.
После се върнах в кабинета си, за да се срещна с човека, за когото бях сигурен, че е убил Джеръми Бърковиц. Имелда беше изпълнила задачата си и сградата беше опразнена. Освен това ми беше направила кафе. Обичах я тази жена. Напълних си една чаша и влязох в кабинета.
Старши сержант Уилямс пристигна с каубойска походка едва-две минути по-късно. Излязох да го посрещна, предложих му кафе, той кимна и аз му налях. И без това му дължах една чаша, така че вече бяхме квит. Е, не точно квит, защото не можех да забравя двайсетината побоя, които все още му дължах. Той ме последва в кабинета и седна срещу бюрото.
— И как си значи? — ухили се.
Винаги си е бил нахален, но тъй като в моя случай ми водеше и с две седмици, през които ме беше спуквал от бой, имаше право да чувства известно превъзходство.
— Утре си тръгвам — отвърнах. — Разследването ми приключи, така че дадох почивен ден на целия си екип и ми остана малко време за убиване. А тъй като с теб сме стари бойни другари, реших да ти предложа да се видим.
Той ме изгледа любопитно и отпи от кафето си.
Аз също отпих, после попитах:
— Понякога сещаш ли се за времето в Звеното?
— Естествено. Беше страхотно. Правехме наистина откачени неща.
— Нали? Ако не ме бяха приели да уча право, може би още щях… — Оставих тази мисъл във въздуха и попитах: — А ти защо точно напусна?
— Е, нали знаеш, в един момент ти писва. Не можеш да живееш вечно под напрежение.
— Странно — казах. — Аз пък чух друго. Чух, че си се забъркал в някакви проблеми.
Той видимо се стегна.
— Така ли? И къде го чу?
— Оттук-оттам. Чух, че си имал вземане-даване с някакви расисти в Северна Каролина.
Вниманието му вече беше изцяло приковано върху мен. Гледаше ме вторачено и се опитваше да прецени ситуацията.
— Говорил си с неподходящите хора — каза. — Нищо подобно не е ставало.
— Знаеше ли, че в Звеното са записвали всичките ни телефонни разговори? — попитах го. — Сигурно не. Аз самият не го знаех допреди няколко дни.
Той се облегна и тежко си пое въздух.
— Че това законно ли е? — попита.
Трябваше да му се признае, умът му щракаше. Опитваше се да получи безплатна юридическа консултация. Искаше да знае дали ще приемат записите като съдебно доказателство, ако някога го арестуваха за убийството на Бърковиц.
— Сигурно Звеното разполага с някакво съдебно разрешение — отвърнах. — Както в ЦРУ е разрешено да се провеждат тестове с детектора на лъжата на всички служители. Уникални привилегии за уникални организации.
— Аха — каза той. — Е, това беше доста отдавна.
— Така си е — съгласих се. — А и ти сигурно си спрял с тези неща, когато си напуснал.
— Сигурно — каза той.
И двамата отпихме от кафето. Уилямс вече беше наясно, че разговорът не е точно приятелски.
— А ти запозна ли се с този репортер, когото убиха? — попитах. — Как се казваше? Бърковиц, нали така? Джеръми Бърковиц.
Очите му предпазливо се присвиха.
— Не, не сме се виждали.
— Странно. Аз пък се запознах с него в деня, в който го убиха. Сутринта. Каза, че ще се срещате към обяд — излъгах.
— Без майтап? — попита той.
— Така ми каза.
— Е, на мен не ми е казал, защото чух за него чак когато го убиха.