Тайно разрешение
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайно разрешение». Краткое содержание книги:
Американското военно командване изпраща в базата в Тузла майор Шон Дръмънд, бивш участник в звено за специални операции и настоящ военен адвокат, да установи извършено ли е престъпление. Подпомогнат в разследването си от двама опитни юристи — адвокатката Лиса Мороу и прокурора Джеймс Делбърт, — той попада на заговор с ужасяващи мащаби. Версиите на обвинените Зелени барети дотолкова си приличат, че неволно пораждат съмнения за протекция от най-високо място. В хода на следствието изтича информация и стига до Овалния кабинет. Член на екипа на Дръмънд работи за интересите на правителството, но не и за установяване на истината. Представители на федерални агенции фалшифицират данни. Амбициозен репортер от голям вашингтонски вестник е намерен удушен с гарота няколко дни след пристигането си в базата. Някой не иска истината да бъде разкрита… следите водят към най-високите етажи на властта.
Широко прокламираните в армията принципи за дълг, чест и вярност към родината понякога се нарушават, и то твърде драстично. Твърди се, че това се прави в името на по-висша цел. Но има ли цел, която да оправдава убийството?
Всъщност, както можете да си представите, тези служби привличат истински разбойници. Можете да използвате какви ли не тестове, но винаги ще се промъкнат няколко убийци, изнасилвачи, крадци и други престъпници. Когато извършат престъпление и ги хванат, един стандартен публичен военен съд би разкрил не само тях, но и съществуването на поделенията, от които идват. Отговорът на армията на този деликатен въпрос беше да устрои постоянен „черен съд“ в една миниатюрна тайна база в Северна Вирджиния. Военният съдия, който го председателстваше, имаше специално разрешение за работа със секретни материали. Както и всички адвокати от колегията. Съществуването и дейността на съда бяха също толкова секретни, колкото тези на Звеното или всяко друго „черно поделение“. Имаше дори специален „черен апелативен съд“ за обжалвания. Естествено, точно в него работех аз, преди да ме пратят да проведа сегашното разследване.
Поради миналото си в Звеното Уилямс трябваше да бъде осъден от нас. Следата на престъплението му водеше назад до времето, когато беше служил в Звеното. Той несъмнено щеше да заплаши с публични разкрития, ако сметнеше, че ще му помогнат. Почти всички престъпници от „черни поделения“ се сещаха за това, когато ги заловят. А аз не можех да го позволя.
Марти, Дейвид и Уолки бързо схванаха, че ръцете им са вързани. Известно време говореха един през друг, спореха и се оплакваха, но аз отклонявах всичките им въпроси. После им обясних, че ако е необходимо, винаги мога да вдигна телефона и след малко ще им се обади един бригаден генерал от Вашингтон, който ще им заповяда да спазват нарежданията ми. В крайна сметка те взеха единственото решение, което щеше да им позволи да приключат с този случай и най-сетне да поспят. Предадоха се.
Сега оставаше само да докажем, че Уилямс е виновен. За мен самия нямаше никакво съмнение. Прекалено много неща съвпадаха. Но всички съдебни системи имат едни и същи неудобни изисквания за наличието на доказателства, а точно в момента не разполагахме с тях.
Разказах им за старши сержант Уилямс точно толкова, колкото трябваше да знаят. Накарах Марти да се обади в лабораторията в Хайделберг и да поръча веднага да ни изпратят най-големия отпечатък от обувка от сцената на престъплението. Уилямс беше едър човек, около 190 см, а по някаква случайност едно време бях прекарал близо две седмици с поглед на нивото на краката му. Една от техниките му за разпит включваше да ми заповядва да гледам надолу, като покайващ се монах. Всеки път, когато направех грешката да вдигна очи, той ме удряше по тила. Спомнях си, че имаше много големи крака. И големи ръце. Способни да причиняват много болка.
Отпечатъкът пристигна по мрежата, отбелязан и означен с номера, вида на маратонката и името на производителя. Номерът беше 13ЕЕ. Беше „Адидас“, модел „Екселсиор“. Марти ми беше казал, че един от репортерите на „Дюс Анджелис Таймс“, настанен в жилищните помещения за журналисти, носел същия номер и всички бяха убедени, че отпечатъкът е от неговата обувка. Тъй като репортерът от Лос Анджелис беше цивилен, те нямаха право да го разпитват или да проверяват обувките му, а той си беше заминал на следващия ден. Марти ми показа къде бяха записали името му като вероятен заподозрян в тяхната таблица. Обясни ми, че дори се е свързал с полицията в Лос Анджелис, за да проверят дали няма досие. Все още чакаше отговор.
Казах му да вдигне телефона и да поиска от местния военен съдия заповед за обиск, за да претърсим стаята на старши сержант Уилямс и да вземем един чифт обувки. Но не хранех особени надежди. Уилямс не беше глупак. Ако е бил с маратонките си в тоалетната през онази нощ, имаше голяма вероятност те да са били изцапани с кръв и той със сигурност се беше сетил да ги изхвърли. Но поне щяхме да проверим кой номер носи. Това беше стъпка в правилната посока. Образно казано.
Тия разсъждения ни отведоха и към естествения въпрос как Уилямс е разбрал, че Бърковиц е по следите му.
— Може би източникът на Бърковиц е работел и с двамата и е предупредил Уилямс — предположи Дейвид.
Беше възможно, но бързо достигнахме до извода, че не е особено вероятно. Защо би издал единия на другия, а после и обратното?
— Може би Бърковиц се е срещнал с Уилямс — предположи Уолки. — Може би го е заплашил, че ще го издаде.