Тайно разрешение
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайно разрешение». Краткое содержание книги:
Американското военно командване изпраща в базата в Тузла майор Шон Дръмънд, бивш участник в звено за специални операции и настоящ военен адвокат, да установи извършено ли е престъпление. Подпомогнат в разследването си от двама опитни юристи — адвокатката Лиса Мороу и прокурора Джеймс Делбърт, — той попада на заговор с ужасяващи мащаби. Версиите на обвинените Зелени барети дотолкова си приличат, че неволно пораждат съмнения за протекция от най-високо място. В хода на следствието изтича информация и стига до Овалния кабинет. Член на екипа на Дръмънд работи за интересите на правителството, но не и за установяване на истината. Представители на федерални агенции фалшифицират данни. Амбициозен репортер от голям вашингтонски вестник е намерен удушен с гарота няколко дни след пристигането си в базата. Някой не иска истината да бъде разкрита… следите водят към най-високите етажи на властта.
Широко прокламираните в армията принципи за дълг, чест и вярност към родината понякога се нарушават, и то твърде драстично. Твърди се, че това се прави в името на по-висша цел. Но има ли цел, която да оправдава убийството?
Останах с впечатлението, че вече трудно ме понася.
— Значи според теб никой не е чул Бърковиц да споменава за нещо интересно около разследването? — попитах.
— Не. Но все пак масовото убийство в Косово не е основната атракция, заради която е пристигнал.
Това ме изненада, докато не го обмислих по-внимателно. Тогава реших, че е много логично. Естествено. Истинският интерес на Бърковиц е бил към заговора между ЦРУ и специалните части. Разкриването на моята история за масовото убийство можеше да му донесе някакво признание, но ако разкриеше съвременния вариант на операция „Феникс“, мястото в залата на славата на наградите „Пулицър“ му беше в кърпа вързано. Може би щеше да напише книга и да снимат филм за него, както стана с Удуърд и Бърнстайн покрай аферата „Уотъргейт“. Кой ли щеше да играе Бърковиц? Дом Делуис?
Но в това обяснение имаше един много дразнещ проблем: собственият му вестник не знаеше нищо за това.
Точно в този момент Уорнър каза:
— Виж, сержант Щупнагел, трябва да призная, че вече ми е малко трудно да те приемам на сериозно.
— Не, ти виж, мис Вийнър…
— Уорнър — поправи ме остро тя.
— Точно така, и както казах вече четири пъти, името ми е Хуфнагел. Хари Хуфнагел.
Тя ме изгледа с изражението, което повечето хора си пазят за продавачите на употребявани автомобили. Между другото, черните очи могат да бъдат много пронизващи. После каза:
— Точно в това е проблемът. Накарах информационния отдел да провери името ти. В цялата база има само един човек с фамилията Хуфнагел и тя е юридическа помощничка на временно назначение.
— „Розата е роза и с всяко друго име“ — цитирах по памет.
— Да, но ти не си роза. Кой си в действителност?
Първата ми мисъл беше пак да излъжа. Да си измисля друго име, нещо като Годфри Гоменърс, защото и без това вече ми писваше от Хари Хуфнагел. Но пък защо да не й кажа кой съм наистина? Бездруго вече бях загазил толкова зле, че нямаше накъде повече да утежня положението си.
— Добре де — съгласих се. — Аз съм майор Шон Дръмънд. Водя разследването на масовото убийство в Косово.
Тя любопитно ме изгледа, сякаш се бях пренесъл на друго ниво на съществуване.
— Можеш ли да го докажеш?
— Ако настояваш. Всъщност имам една такава военна лична карта, която ми се полага по устав, но я оставих в палатката. Мога да те заведа в офиса си, но ще си навлека неприятности, защото нямам право да общувам с журналисти.
— Тогава защо е този маскарад?
— Защото вярвам, че убийството на Бърковиц по някакъв начин е свързано с моето разследване.
— И се надяваше аз да попълня някои празнини?
— Всъщност да. Точно това исках.
— Но без да разбера кой си? Така ли?
Придадох си притеснен вид, което не беше много трудно, защото си бях притеснен.
— Виж, Бърковиц ме направи на нищо на първа страница на вашия вестник. Опита се да ме изнудва. При тези обстоятелства…
Тя изглеждаше много разочарована от мен. Веждите й толкова приличаха на ятагани, че сякаш разсичаха челото й, докато се мръщеше.
— И нямаш никаква сериозна информация за убийството на Бърковиц, така ли?
— Мога да ти кажа, че е убит от професионалист. И че убийството има нещо общо със статията, която е пишел. И, пак да кажа, с моето разследване.
Реших да не споменавам, че освен това ме бяха натопили за убийството му. Или че кабинетът ми се подслушваше и разговорите ми с Бърковиц може би бяха директна причина да бъде убит. В края на краищата исках тя да ми повярва, а вече изпитвахме известни затруднения в тази област.
— И това е всичко? — попита.
— Според теб защо са го убили?
Тя се поколеба. Надявах се, че мисленото хвърляне на ези-тура ще бъде печелившо за мен. Изгледах я с най-симпатичното си изражение, което дава също толкова несигурни резултати като изражението на справедлив гняв. Най-сетне Уорнър каза:
— Майор Дръмънд, не знам какво точно искаш да постигнеш, но продължавам да не ти вярвам.
— Постоянно го чувам — отбелязах. — Всички красиви момичета в живота ми казват така.
Тя се позасмя и напрежението спадна малко.
— Виж, Джанис — казах толкова убедено, колкото успях да го докарам. — Двамата се движим в една и съща посока. Аз съм офицер. Не ми харесва идеята някой човек със същата униформа като моята да удушава репортер с гарота. Освен това съм и военен адвокат. Може би е малко старомодно, но според мен престъпленията трябва да бъдат наказвани.
— Добре де, добре — сви рамене тя. — Просто не мисля, че мога да ти помогна с нещо. Ако имахме някаква теория защо е убит Бърковиц, щеше да я прочетеш на първата страница на „Вашингтон Хералд“. Той се занимаваше с твоето разследване. И от време на време пишеше репортажи за операцията в Косово. Просто не виждаме нищо в работата му, заради което да го убият.