Братството на камъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на камъка». Краткое содержание книги:
— Гледайте къде, по дяволите…
Дру не успя да чуе края. Вече беше в централното фоайе, блъсна вратата на изхода и изскочи, без да се опасява, че Майк го причаква на ъгъла, защото го беше видял да се стрелва навън в осветения двор. Там имаше люлки и площадка с пясък за игра. Постройката зад него представляваше хамбар. Вместо да се вмъкне вътре, Майк зави вдясно, спусна се по уличката, прескочи някакъв велосипед, прелетя покрай изоставен кладенец, хвърли един бърз поглед назад и изтича нагоре по дървените стълби на една къща във Викториански стил.
Вратата се отвори със скърцане и Дру също се вмъкна вътре. Не се изненада, че отново попадна в някакъв коридор. Подът беше измазан с пръст. От двете страни имаше входни врати. Светеха само половината от електрическите крушки.
В края на коридора Майк се мушна през поредната врата. Спускайки се след него, Дру усети хрущене на счупени стъкла под краката си. Това го изненада. В момента не можеше да се замисля над този факт. Имаше по-важна цел. Почти настигаше Майк. Можеше да го догони на следващата уличка или в следващия двор. Наближаваше вратата, зад която изчезна Майк.
Стисна маузера, бутна вратата и се оказа пред една тухлена стена. Хвърли бърз поглед наляво и там видя също такава стена. Скочи вдясно. Вратата хлопна зад него. Замръзна на място, обгърнат от пълен мрак. „О, боже!“ — молеше се той. Тръпки полазиха по гърба му. Беше тъмно като в рог.
Залепи се бързо за стената и въпреки че дробовете му имаха нужда от въздух след лудото преследване, положи големи усилия да диша по-леко. Учестеното дишане можеше да му струва живота. О, боже! О, света Дево! Бяха го завлекли в абсолютно тъмна стая.
Хрущенето на счупените стъкла по пода, угасените крушки в коридора — всичко си идваше на мястото. Майк ги беше счупил нарочно. Липсваше осветление точно в този край, където бе привлечен Дру. Иначе щеше да успее да хвърли един поглед в стаята и може би да види къде е ключът, да светне лампата и да открие Майк. А можеше би той отдавна не е вече тук. Измъкнал се е през друга врата и е оставил Дру вътре. Нека си мисли, че е сам с невидимия си неприятел. Може би Майк вече препускаше по улиците извън комплекса, докато Дру трескаво разсъждаваше дали се намира в опасност.
Но Дру предчувстваше, че Майк е вътре. Сърцето му се сви. Абсолютна тъмнина — ситуацията му бе позната от черната стая в самолетния хангар, когато учеше в школата Роки Маунтин. Боят в абсолютно тъмна стая беше главният специалитет на инструктора им. Ханк Далтън безмилостно обучаваше учениците си в принципите на тази изнервяща до крайност борба. Майк беше подготвен така добре, както и Дру. Дру трябваше да се бие с противник от неговата класа. Да се бие срещу самия себе си!
Когато учеха в Колорадо, Дру и останалите студенти, включително Майк и Джейк, обикновено отиваха в спортния салон в осем часа сутринта. Ханк Далтън измъкваше медния ковчег. Въпреки че бяха зрели осемнадесетгодишни момчета, винаги очакваха с нетърпение този момент, като деца, които ще си играят с любимите играчки. Ханк Далтън отваряше ковчега и им раздаваше оръжието, като ги караше да се състезават в бързо разглобяване и сглобяване. Джейк пипаше бързо, но винаги Дру или Майк излизаха победители. Съперничеха си във всяко отношение. Изглежда, че физическата им прилика ги караше непрекъснато да проверяват и сравняват възможностите си.
Онзи следобед чакаха да започнат часовете. Ханк Далтън се появи петнадесет минути по-късно от обикновено. Не влачеше ковчега.
— Всички навън! Качвайте се в автобуса!
Строгият му тон ги накара да си помислят, че Ханк им е сърдит. Като се стараеха да не го ядосат още повече, привикнали да се подчиняват, те изхвърчаха през вратата, минаха по коридора и излязоха навън. Утринното слънце ги заслепи. Видяха един автобус, паркиран отпред. Двигателят му ръмжеше глухо.
— Какво се пулите? — попита Ханк. — Не сте ли виждали автобус? — устата му се разтегна в усмивка. — Време е за малка разходчица. Бързо вътре!
Зарадвани, че Ханк е в настроение, всички се втурнаха към автобуса. Ханк зае шофьорското място и потеглиха по един кален път, който водеше нагоре в планината.
Два часа по-късно, след като се бяха мотали безцелно, както им се беше сторило, и наоколо не виждаха нищо освен борове и пелин, Ханк премина през отворената врата на един заграден двор и спря автобуса пред прояден от ръжда самолетен хангар. Нямаше други постройки. В далечината забелязаха някакви останки от самолет, забити в обраслата с трева земя.