Врагът
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Врагът». Краткое содержание книги:
Берлинската стена току-що е рухнала. Студената война е приключила. В американската армия предстоят реформи. От Панама, където участва в залавянето на диктатора Нориега, Джак Ричър е прехвърлен без предупреждение във военната база в Северна Каролина. Надява се на спокойна и дори скучна служба. Още по време на първото му дежурство обаче му съобщават за открит в долнопробен мотел наблизо труп на военен. Човекът е починал от инфаркт, най-вероятно в компанията на местна проститутка, и Ричър предоставя случая на полицейския участък. Но се оказва, че става дума за генерал, изпълняващ секретна мисия. Само няколко часа по-късно, когато Ричър отива да уведоми вдовицата му, я намира убита в семейния дом. Скоро е намерен трупът на елитен командос. Уликите водят към самия Ричър, както и към сержанта от отряд „Делта“ Слави Трифонов, бивш полковник от българската армия.
В осмия си трилър Лий Чайлд Връща календара петнайсет години назад. Героят му е още млад, има семейство и носи с гордост униформата, отрупана с медали. И е твърде различен от самотния Джак Ричър, който обикаля Америка и раздава лично правосъдие.
— Какви три нови факта установихме? — запитах Съмър.
— Първо, че мисис Креймър и Карбоун са убити с едно и също оръжие. Второ, че ще се побъркаме окончателно, докато установим връзката между двете убийства.
— И трето?
— Не се сещам.
— Третото е, че нашият човек е познавал доста добре Сперивил. Ти можеш ли да откриеш това магазинче в тъмна нощ, и то когато бързаш, освен ако не познаваш града?
Тя погледна през предното стъкло. Входът на тясната уличка едва се различаваше между сградите. Но пък ние вече знаехме, че е там. Освен това беше посред бял ден.
Съмър затвори очи.
— Да се съсредоточим върху оръжието — каза тя. — Да забравим всичко друго. Представи си го. Специално изработен лост. Уникален в света. Задигнат от онази уличка. Озовава се в Грийн Вали в два след полунощ на първи януари. Оттам във Форт Бърд, в девет вечерта на четвърти. Пропътувал е известно разстояние. Знаем точно къде е започнало пътуването, знаем и къде е завършило. Не знаем къде е бил междувременно, но сме сигурни, че е минал през една определена точка. През главния портал на Форт Бърд. Не знаем точно кога, но че е минал, в това няма съмнение.
Съмър отвори очи.
— Трябва да се върнем в базата — каза тя. — Да прегледаме отново порталната книга. Лостът е преминал през портала най-рано в шест сутринта на първи януари, защото Форт Бърд е на четири часа път от Грийн Вали. А на излизане най-късно в осем вечерта на четвърти януари. Това е един промеждутък от осемдесет и шест часа. Трябва да проверим в порталната книга кой е влизал и излизал от базата тогава. Защото се знае със сигурност, че лостът е минал през портала, както и че е бил пренесен от някого.
Не казах нищо.
— Съжалявам — добави Съмър. — Ще са доста имена.
Чувството, че сме като ученици, избягали от клас, отдавна ни беше напуснало. Излязохме отново на шосето и потеглих на изток, като търсехме магистрала 95. На кръстовището поехме на юг към Форт Бърд. Към Уилард, който звънеше по телефона. Към разярения отряд „Делта“. Малко преди щатската граница пак се мушнахме под пелената от плътни сиви облаци. Небето притъмня. Съмър включи фаровете. Минахме покрай полицейския участък, който този път се падаше от другата страна на шосето. Покрай мястото, където бяха открили куфарчето на Креймър. Покрай паркинга на километър и половина по-нататък. Магистралата направи широк завой и се опъна в посока изток-запад. Отклонихме се от нея на детелината при хотела на Креймър. Мотелът остана назад, а ние бързо изминахме останалите петдесет километра до портала на Форт Бърд. Дежурният полицай ни отметна точно в 19:30. Аз му поисках вписванията за периода от 06:00 часа на първи януари до 20:00 на четвърти януари. Казах му, че очаквам да получа незабавно в кабинета си копия за тези осемдесет и шест часа.
В кабинета ми беше тихо. Нямаше я сутрешната телефонна атака. Сержантката с детето отново беше дежурна.
Изглеждаше уморена. Помислих си, че едва ли успява да се наспи. Работеше по цели нощи, а през деня сигурно се занимаваше с малкия. Тежък живот. На машината се правеше кафе. Казах си, че и двамата се нуждаем от ободряване. Може би тя повече от мен.
— В „Делта“ са станали неспокойни — каза ми, като влязох. — Знаят, че сте арестували българина.
— Не съм го арестувал. Само му зададох няколко въпроса.
— Те не изглеждат особено склонни да видят разликата. Идваха да ви търсят разни хора.
— Въоръжени ли бяха?
— Не е нужно да са въоръжени. Трябва да им наложите забрана да напускат помещенията. Имате право. Вие сте изпълняващият длъжността командир на военната полиция в базата.
Поклатих глава.
— Нещо друго?
— Полковник Уилард каза да му се обадите до полунощ, иначе щял да ви пише самоотлъчка. Каза да ви предам, че не се шегува.
Кимнах. Не беше зле като следващ ход. Едно обвинение в самоотлъчка срещу подчинен щеше да се отрази добре на командира. Нямаше да го накара да изглежда смешен, като човек без авторитет. Едно обвинение в самоотлъчка си оставаше винаги за сметка на подчинения.
— Друго? — запитах отново аз.
— Санчес поиска десет-шестнайсет — каза сержантката. — До Форт Джаксън. А брат ви се обади отново.
— Остави ли съобщение?
— Не.
— Добре — казах аз.
Влязох и седнах зад бюрото. Вдигнах телефона. Съмър застана до картата. Прокара пръсти по кабарчетата: от Вашингтон до Сперивил, от Сперивил до Грийн Вали, накрая от Грийн Вали до Форт Бърд. В същото време аз набрах номера на Джо. Той вдигна на второто позвъняване.