Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
Моертал плесна с ръце и когато дежурният страж дотича, каза:
— Двамина вестоносци. Бързо. Единият до Ууртак, другият до западната граница. Бойните дузини да се оттеглят на сухото и да чакат заповеди. На мокрото, на най-отдалечени суур-тесег, ще забиете копие и ще закачите на него ей това… — И Моертал посегна над главата си и без да гледа, откърши клонка от туйвана, цялата в алени цветове и плодове, приличащи на неумеещо да лъже човешко сърце.
Последното нападение на Йороол-Гуй съсипа оройхоните окончателно и когато стана ясно, че Моертал сигурно се е уплашил от Многоръкия и е изтеглил войските си, да тръгнат решиха всички.
На сутринта, когато вече вдигаха лагера, Шооран привика Еетгон настрана, подаде му картата, която беше нарисувал, и каза:
— За всеки случай. Ако с мен стане нещо. Виж сега — това тук е Земята на вана, това са ъгловите оройхони, а тук, след огнените блата, са пустите земи. Там има сухи оройхони, има хлебна трева, има вода и много бовери. Знам, че не ми вярваш, но отиди и ще повярваш.
— И там ли си бил? — враждебно попита Еетгон.
— Бях. Преди година.
— И защо не остана там, като е толкова хубаво?
— Защото да си сам не е хубаво. Виж, първо трябва да намеря един човек и ще дойда чак след това.
— Добре. — Гласът на Еетгон беше студен като влагата на далайна, а очите му бяха ледени. — Ще мина по ивицата и ще видя какво има оттатък.
И пъхна картата в пазвата си и си тръгна, като мърмореше хем сърдито, хем притеснено:
— Навсякъде бил ходил той, всичко бил видял…
Когато и последните изгнаници се скриха зад тесегите, Шооран хвърли торбата си на земята — бездруго я беше приготвил само за прикритие — и тръгна към далайна. Имаше странното чувство, че времето се е върнало с година назад и че той пак строи път към Земята на Добрите братя. Може би беше, защото пак беше сам-самичък на пустия бряг, толкова сам, че дори от най-високия суур-тесег не можеше да се види жива душа. А може би и защото беше казал на друг човек, че — макар да не бе изрекъл името й — без Яавдай не му трябва и най-прекрасната земя.
Еетгон беше приел думите му много странно. Не думите му за Яавдай, разбира се, а за земята. Изглежда, му повярва, но изобщо не се зарадва. Странен човек беше Еетгон. От всяка негова дума, от всяко негово движение бликаше омраза. Защо? Ревнуваше Шооран от Чаарлах, защото разказвачът още от първата им среща беше видял, че е различен от всички ли? Или се сърдеше, защото в разигралата се преди толкова време схватка Шооран беше излязъл победител и самият той беше жив единствено поради великодушието му? Или — ако наистина беше оцелелият по някакво чудо Бутач — не можеше да му прости белезите по лицето си?
Шооран се намръщи, прогони неканените мисли и каза на далайна:
— Е?
И за един ден издигна два оройхона и щеше да построи и трети, ако не му беше попречил Йороол-Гуй. Многоръкия не се пльосна на брега изневиделица, а дълго размахва в небето безбройните си гъвкави ръце, сякаш избираше откъде да нападне, а Шооран, готов да отскочи, отстъпваше по синора и също като Ван от древната легенда, крещеше:
— Няма да ме хванеш, няма! И ще бъда щастлив!
Носът, който беше построил, почти пресичаше далайна не толкова да е полезен за хората, колкото за да пречи на Йороол-Гуй, който вече трябваше да заобикаля, за да стигне от западния бряг на царството на вана на източния.
На следващия ден Шооран построи оройхон там, където големият нос граничеше с острова на изгнаниците. В резултат техните владения намаляха, но пък Моертал получи два нови сухи участъка.