Многоръкият бог на далайна

След като броди цяла нощ, Шооран се върна при далайна. Щом трябваше да строи, щеше да строи. Застана на брега, вдигна ръце не беше задължително, но така му беше по-лесно — пое дълбоко дъх, съсредоточи се… и отпусна ръце. Не, нищо нямаше да строи, докато беше в затвор. Не, щеше — но само за да се измъкне от затвора си.

Далайнът — беше го смалил с една пета за две години — безучастно се съгласяваше с него: „Прав си, може и да не строиш“. В тежките мазни вълни се полюшваше някаква плаваща молюска. Шооран си сложи ръкавиците, наведе се и го извади. После изчегърта слизестото му тяло с парче кост и огледа розовата вътрешност на раковината. Ако отрежеше тънкия й край и после я надуеше, щеше да се чуе неприятен, но много силен звук. И стражите щяха да го чуят и да се стреснат. Първо обаче трябваше да я измие. Шооран прибра раковината за в бъдеще, извади картата и се замисли къде да построи отвличащ вниманието оройхон.

Построи два и Йороол-Гуй се появи чак тогава. Вторият от двата оройхона беше юбилеен — с него всичките ставаха двойна дузина, но Шооран се сети за това чак много време по-късно, защото първо трябваше да бяга от Многоръкия, а после да прекоси носа и да направи още един остров. Сега, когато Йороол-Гуй беше далеко и не можеше да се появи изневиделица, Шооран можеше да строи, без да отстъпва на сухото, а да върви напред, без да се страхува нито от церегите, нито от глупавия бог. Носеше кошница, наглед пълна с харвах — а под харваха беше скрит целият му багаж. Щом оройхонът се издигна, Шооран я взе и тръгна напряко през новата земя, после зави, за да се отдалечи от прекалено неспокойния бряг.

Мина осем оройхона и седна да си почине. Един селянин, който работеше на нивата си, го изгледа неодобрително, но реши да не се обажда, след като Шооран не беше слязъл от синора.

— Ей! — викна му Шооран. — Искаш ли да купиш една раковина? За вода. И за питки.

Мъжът се приближи, огледа раковината, кимна и тръгна за вода. Извитата раковина беше скъпа и след мягмара селянинът щеше да я продаде на церегите още по-скъпо, защото на него самия не му вършеше работа, така че Шооран губеше, но пък не искаше да си има работа с церегите.

Селянинът скоро се върна с пълен с вода мях и питки от изсушена втасала хлебна каша — като се накиснеха, след половин час се получаваше пълна паница храна.

— Харвах ли събираш? — попита той.

— Нали трябва да се яде — отговори Шооран.

— Ей, всичко се обърка, на тоя свят! — На селянина явно му се приказваше. — Едно време само жените и децата събираха харвах, пък мъжете, ако нямаше накъде, ставаха сушачи, но изобщо не се занимаваха с хохиур. Сега всичко се обърна с главата надолу. Ти си як мъж, пък събираш харвах, а една жена тука наблизо е сушачка! Представяш ли си!

— И майка ми беше сушачка — каза Шооран. — Може и да си я познавал.

— А, не помня каза селянинът. — Обаче тая е тук наблизо. И майката сигурно е била същата глупачка. Сушачка ще ми става!… И ходи гордо, все едно е жена на вана. Пфу! Да вземе да се запали дано с тоя харвах!

— Голям глупак си — каза Шооран и стана. — Гледай аз да не те запаля.

— Чакай бе! — викна мъжът. Нали щеше да ми даваш раковината за питките!

— Не ти ща питките — каза Шооран. — Смърдят.

— Твойта раковина смърди! — злобно викна мъжът подир него. — Занеси я на оная сушачка, може пък да ти излезе късметът!

Шооран прехапа устна, но не отговори. Много му се искаше да измъкне бича изпод харваха и да насече този мръсник, който беше осквернил паметта на майка му, на малки парченца. Не, защо мръсник? Този човек беше просто най-обикновен тъпак, дребен зогг, който, вдигнал отровното си жило, бранеше дупката, в която беше скътал храната си. Съветът на този глупак обаче не беше глупав — той наистина щеше да отиде при сушачката и да й каже за земята на запад. А после щеше да вземе Койцог и да отведе и него там. Не беше редно хората да вършат толкова смъртно опасна работа, особено пък жените — тук селянинът беше прав.

Стигна до опожарената крайаварна ивица, спря за миг и после решително тръгна надясно. Киселата смрад на сушащия се харвах му сочеше пътя.

Харвахът, както винаги, се сушеше на най-големия авар, издаден най-навътре в свободното пространство. Сушачката работеше. Парата се издигаше нагоре на бял стълб, харвахът се подуваше, пльокаше и пукаше, хитинът съскаше, а жената пееше — пееше бавна тъжна песен, която изобщо не подхождаше на светкавичните движения на ръцете й, които я спасяваха от смъртта: