Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
— Е, тези стонове са знак, че е все още жив, а той би се задушил, ако долу имаше смъртоносни газове.
След известно време, когато от въжето оставаха кажи-речи два метра за отпускане, спускането престана. Мариано беше стигнал дъното и тримата се заослушваха. Кладенецът, както вече бе споменато, не бе кръгъл, а четириъгълен и стените бяха гладки. Това обстоятелство изключваше всяка опасност за въжето. Преди столетия той сигурно е давал вода, ала сега бе пресъхнал. Мариано стоеше до една порьозна скала, заобиколена от песъклив слой. През него преди години се бе процеждала водата. Сега младият мъж се огледа за Вердоха. Онзи лежеше като куче в краката му и от отворената му уста се чуваха онези ридания, които тук долу звучаха още по-потресаващо, отколкото горе. По устните избиваше кървава пяна. Неувреденото око стоеше отворено и имаше израз, който даваше да се разбере, че Вердоха е в пълно съзнание.
— Не кряскай, а отговаряй — посъветва го Мариано. — Дошъл съм да ти помогна.
Нещастникът преустанови за няколко секунди стенанията и изгледа спасителя с поглед, в който се четеше сатанинска ненавист.
— Къде е Пардеро? — попита той.
Виждаше се, че всяка дума му причинява ужасни болки.
— Мъртъв е — отвърна Мариано.
— Пазачът?
— И той е мъртъв.
— Момичетата?
— Те са горе при нас.
— Убийци!
— Не хули — повели сурово Мариано. — Ти самият си виновен за всичко! И въпреки това ние ще те спасим.
— Вие? Как? — запита Вердоха.
— Ще те изтеглим горе с въжето и после ще те отведем в хасиендата.
По изкривеното от болки лице на Вердоха за миг плъзна ведър лъч. Сетне отново помръкна и попита:
— Как ще излезете навън?
— Ти ще ни кажеш как се отварят вратите и по кой път да поемем.
— О-хо! Нима не знаете?
Тръпка на пъклено злорадство разкриви още повече сгърченото от болки лице, след което той добави:
— Глад… жажда… умрете!
Всяка от тези три думи бе извикал във възходящ тон, като при последната сричка премина във фалцет. Очевидно изпитваше удовлетворение, което притъпи дори ужасните болки, от които страдаше.
— Ние няма да загинем — увери Мариано, — защото ти ще искаш да бъдеш отново свободен и здрав, а това може да стане само чрез нас.
— Свободен! Здрав! Ах! — простена Вердоха. — Никога! Ръцете строшени, гръбнакът прекършен! Аз ще умра!
— Няма да умреш, ще живееш, и то благодарение на нас. Не искаш ли да ни се довериш?
— Никога! Никога! И вие трябва да умрете!
Пяната по устата на Вердоха се увеличи, а окото заплашваше да изскочи от орбитата си. Наподобяваше змия, която се извива и в смъртта си, за да впръска отрова. Търпението на Мариано отиваше към края си.
— Е, да, ама по тоя начин сам се погубваш! — викна той.
— Това искам! — отвърна Вердоха. — Нека и вие загинете, изгнийте тук и вървете в преизподнята!
— Това последната ти дума ли е?
Човешката развалина оголи зъби и се ухили:
— Последната, последната, последната!
— Е, добре, тогава край на любовните ни отношения, дойде ред на суровите мерки. Щом молбите и собствената жажда за живот не помагат, има и други средства да бъде принуден такъв дявол да говори. Нямаме никакво желание да загинем заради пъклената ти проклетия.
Мариано коленичи до Вердоха, хвана ръцете му на мястото, където бяха строшени и натисна с всички сили. Този метод на изтезание изтръгна от злодея крясък, за който Мариано помисли, че трябва да се е чул и извън пирамидата.
— Как се отварят вратите? — запита.
— Няма да кажа! — изрева Вердоха.
— Ще кажеш, ще кажеш! Аз няма да отстъпя — обеща Мариано и натисна повторно потрошените места на ръцете с всички сили.
Крясъкът, който сега нададе Вердоха, приличаше на рев на ягуар, но въпреки това той не даде желания отговор. Тогава Мариано го улови за краката. Но и това не помогна — те бяха съвсем безчувствени, защото Вердоха беше строшил долната част на гръбнака си, и виждайки безрезултатността от усилията на Мариано, се изсмя подигравателно.
— Смей се, сатана! — разгневи се той — Има и други болки.
Хвана китките на ранения и опъна ръцете му с такава мощ, като че искаше да ги изтръгне от раменните стави. Един потресаващ вой, ето какъв бе отговорът на въпроса.
— Ти си прекалено проклет дори за дявола! — кресна Мариано. — Умри, щом като е такава волята ти! На нас Бог ще помогне!
Той подръпна въжето в знак, че иска да се качи и го улови с две ръце. Като го забеляза, Вердоха надигна глава, заплю младия мъж и изкрещя с фалцетен глас:
— Бъдете проклети! Проклети! Проклети!