Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
— Обесниците сигурно са яздили и през нощта!
— Сигурно — съгласи се Стернау. — Те знаят, че ги следвам. Вероятно едва сега, на утрото, ще направят къс престой, от който трябва да се възползваме да наваксаме колкото е възможно пропуснатото през нощта.
В онези географски ширини няма дълъг утринен и вечерен сумрак. Ден и нощ се редуват със съвсем кратък промеждутък. Стернау бе произнесъл последните си думи в мрака, а пет минути по-късно беше ясен, светъл ден и конниците отново летяха в галоп по Мапими.
Тринадесета глава
Мечешко сърце и Бизоновото чело
Там, където южната граница на Ню Мексико опира в Мексико при Рио Гранде дел Норте — най-значителната река на Мексико — се простира едно плато, само тук-таме нарушавано от планински възвишения, което на изток и североизток се спуска към пасищата на племената на команчите. Самото плато принадлежи на апачите, които живеят в смъртна вражда с команчите. Кратките мирни времена едва ли смекчаваха омразата.
Команчите бяха свикани в Мексико, за да подкрепят правителствените отряди на Херера. Те се отзоваха на драго сърце на този призив, защото се надяваха да се върнат с богата плячка. Бяха потеглили няколко хиляди, но не наведнъж и открито, а на отделни групи, следвайки тайно пътя си, та да не забележат нещо техните смъртни врагове апачите.
Навярно седмицата преди описаните вече събития на една малка прерия на споменатото плато цареше извънредно трескава и оживена дейност. Беше времето, когато дивите бизони поемат своя миграционен път на юг. Те напираха на гъсти стада в проходите и от само себе си се разбира, че в съседните местности и прерии се бяха появили индианци, за да се подсигурят с месо за цяла зима.
Слънцето вече наближаваше края на небосклона и осветяваше с лъчите си една кървава драма. Додето стигаше поглед, наоколо лежаха телата на избитите бизони и медночервени фигури бяха заети «да правят месо», както се изразява уестманът. Горяха многобройни огньове, над които цвърчеше сочното печено. Хиляди парчета бизоново месо, нарязано на дълги, тънки и тесни ивици, висеше на върви и ремъци по колове и съхнеше на слънцето и въздуха.
След арената на тази изпълнена с живот картина, се издигаха три шатри. Бяха изготвени от бизонова кожа и украсени с орлови пера — знак, че служат за подслон на най-изтъкнатите вождове. Две от тях сега бяха празни. А пред третата седеше един стар индианец, татуиран от главата до петите. Беше загърнал голото си тяло с щавена еленова кожа. До него лежеше дълга пушка. По тялото му се виждаха многобройни белези от рани, а косите бяха свързани в шлемовидна прическа, в която бяха втъкнати пет орлови пера.
Този мъж беше Летящия кон, един от най-известните главатари на апачите. Косите му бяха посивели и той вече нямаше сила да ловува неустрашимите бизони. Но неговото сърце беше още младо, а духът — енергичен, поради което бе най-уважаваният край Огъня на съвета, а думата му тежеше повече от гласовете на стотина храбри воини. Неспособен повече да ловува, той седеше пред шатрата си и съзерцаваше драматичния спектакъл, който предлагаше ловът на бизони и за който бяха се обединили три приятелски племена на апачите.
На много места равнината бе осеяна с гъсталаци и между тези зелени островчета се разиграваха бурните двубои между индианци и бизони. В близост до третата шатра се намираше също един такъв шубрак. Вниманието на стария главатар не бе насочено точно натам, но все пак не му се изплъзна, когато няколко вейки за миг леко се раздвижиха.
Той посегна към пушката, тъй като смяташе, че там се е смушил някакъв дребен дивеч и понеже ръката му бе твърде слаба да убие бизон, искаше му се да даде поне един хубав изстрел. Неговото око сега различи сред храстите едно тъмно петно. Там трябваше да се намира дивечът. Вдигна цевта и вече се канеше да сложи пръст на спусъка, когато гъсталакът се разтвори и пропусна един мъж.
Не беше апач! Чужденец беше! Как се бе озовал в храсталака посред ловуващите апачи? Трябва да бе прочут ловец, иначе не би му се удало да се промъкне до средището на ловното поле без да бъде забелязан.
Летящия кон задържа пръст на спусъка. Непознатият вдигна лявата ръка като знак, че се приближава с мирни намерения. Беше облечен в здрава бизонова кожа и държеше в дясната си ръка тежка двуцевна пушка. По пояса му освен торбичката с муниции се виждаха нож и томахавка. Лицето му бе медночервено, можеше да е само индианец. Сега той седна от лявата страна на апача, без да отрони и думица, оставяйки пушката, ножа и томахавката далеч от себе си. Едва тогава, след като бе дал доказателство за своята миролюбивост, той подхвана на безукорно наречие на апачите: