Лицето [bg]
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Колибри“
- ISBN: 978-619-150-156-4
- Переводчик: Стоянка Илчева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лицето [bg]». Краткое содержание книги:
После сведе очи към снимката.
Снимката не доказваше нищо. Може да я бе взел от всекиго и отвсякъде.
Ако мъжът от огледалото му бе дал магически пръстен, с който да може да се превърне в котка, или пък му беше дал двуглава жаба, която може да говори английски с едната глава и френски — с другата, и да пее песните на Бритни Спиърс със задника си, ето това щеше да бъде доказателство.
Снимката не беше нищо повече от една смачкана хартия. Нищо повече от портрета на една хубава жена с прекрасна усмивка, една непозната.
Ако Фрик разкажеше за случилото се на тавана, господин Труман щеше да си помисли, че е пушил марихуана. Щеше напълно да изгуби доверието му.
Без да почука, той обърна гръб на вратата.
В тази битка той беше сам. Да бъде сам не беше нищо ново за него, но взе вече да му омръзва.
Глава 45
След като се натъпка с китайска храна, изхвърли остатъците в шахтата за боклук и освежи знанията си за потайните кътчета на Палацо Роспо, Корки Лапута си направи второ мартини и се качи на втория етаж в спалнята за гости в задната част на къщата, където пленникът му лежеше измършавял до такава степен, че дори озверели от глад чакали биха го сметнали за мизерна плячка и не биха останали да го чакат да умре.
Корки го наричаше смръдльо, защото след дълги седмици на легло без къпане той вонеше така противно, че напомняше на особено миризливо сирене.
Беше минало много време, откакто смръдльото бе произвел твърди изпражнения. Така че миризми от този характер вече не представляваха проблем.
Още когато го бе пленил, Корки му беше вкарал катетър, в резултат на което не бе имал проблеми с напикани чаршафи. Тръбичката на катетъра се оттичаше в голям стъклен контейнер до леглото. В момента само една четвърт от обема му бе пълен.
Задушливата воня на вкиснато се дължеше главно на непрестанни изпотявания от страх в продължение на седмици, които бяха оставяни да засъхнат, без да им се обръща внимание, и от мазнини на кожата, които бяха се натрупвали толкова дълго, че бяха гранясали. Измиването с гъба не беше сред услугите, които Корки предлагаше.
Когато влезе в спалнята, той остави мартинито си и взе един спрей дезинфектант с аромат на бор от нощната масичка.
Смрадливецът затвори очи, защото знаеше какво го чака.
Корки отметна чаршафа и одеялото и напръска обилно кльощавия си пленник от главата до петите. Това бе бърз и ефективен начин да се намали вонята до приемлива степен за времето, в което щяха да проведат нощния си разговор.
До леглото имаше висок стол с удобна мека седалка и облегалка. Корки се настани върху него.
До стола имаше поставка за саксии, изработена от дъб и служеща като масичка. Корки отпи глътка от мартинито си и го остави върху поставката.
После се зае мълчаливо да изучава миризливеца.
Смрадливецът, естествено, си траеше, защото му бе дадено да разбере къде зимуват раците, ако се опита да подхване разговор.
Освен това някогашният му мощен глас бе станал по-слаб и от гласа на болен от туберкулоза пред умиране и бе придружен със странно стържене и хриптене, което наподобяваше на пясък, хвърлян от вятъра по древните скали, и на шепнещото прищракване на щуращи се божествени скарабеи. Смрадливецът бе започнал да се плаши от гласа си, говоренето бе станало мъчително и с всяка изминала вечер той произнасяше все по-малко и по-малко думи.
В началото, за да му попречи да вика силно, с което да предизвика любопитството на съседите, Корки му бе залепил устата с лепенка. Вече нямаше нужда от такива предпазни мерки, защото той не можеше да издава звуци, способни да предизвикат тревога.
В началото, въпреки че го упояваше с лекарства, той го беше оковал към леглото. След измършавяването и изнемощяването му веригите бяха станали излишни.
Когато Корки го нямаше, той винаги слагаше в системата му и опиати, за да го държи в послушание като допълнителна гаранция срещу малко вероятния му опит да избяга.
Но вечер той оставяше съзнанието му чисто, за да може да участва в разговорите им.
Изпълнените със страх очи на измършавелия ту се извръщаха настрани от Корки, ту се вперваха с магнетичен ужас към него. Той тръпнеше в очакване на това, което щеше да се случи.
Корки не го беше удрял никога, не беше го подлагал на физически мъчения. Нямаше и да го направи.
Той бе използвал само думи, единствено думи, за да сломи сърцето му, да разруши надеждата му, да смаже чувството му за собствено достойнство. С думи той щеше да унищожи и разсъдъка му, ако смрадливецът вече не го беше загубил.
Истинското име на смрадливеца беше Максуел Далтън. Той бе професор, работил в Катедрата по английска литература в същия университет, където Корки още се радваше на постоянно място.