Криптата на флорентинеца
- Автор: Колдуел Йън, Томасън Дъстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Криптата на флорентинеца». Краткое содержание книги:
Над главите ни издрънчава звънче и вратата се разтваря към най-мрачната част на библиотеката, укрита дълбоко под земята. Огромните рафтове стигат чак до тавана и са тъй плътно натъпкани с книги, сякаш целта им е да крепят тежестта на петте етажа над нас. Отляво е тъмната пещера на микрофилмовия отдел, където преподаватели и абсолвенти седят прегърбени, впили очи в светлите правоъгълници на микрофилмовите апарати. Пол ме повежда между лавиците, плъзгайки пръст по прашните подвързии на книгите. Чак сега разбирам къде отиваме.
— Има причина всичко в тази книга да се връща там, откъдето е започнало. Началото е ключът на „Хипнеротомахия“. Първите букви от всяка глава създават акростиха за брат Франческо Колона. Първите букви на архитектурните термини изписват първата гатанка. Не е случайност, че Франческо се връща винаги към началото.
В далечината виждам дълга редица зелени метални врати, разположени плътно една до друга, почти като шкафчета в съблекалня. Стаичките зад тях са не по-големи от килери. Но стотици абсолвенти се затварят там седмица подир седмица, за да пишат дипломните си работи на спокойствие. Килийката на Пол, която не съм виждал от месеци, е почти в края на редицата.
— Може би просто ми беше писнало, но си рекох: ами ако Франческо си знае работата? Ами ако човек може да открие ключа за втората половина на книгата като се съсредоточи върху нещо от най-първата гатанка? Франческо казва, че не оставя готови решения, но не е казал, че не оставя и намеци. А аз разполагах и с посоките от дневника на Генуезеца.
Стигаме пред неговата врата и той почва да набира шифъра на ключалката. От вътрешната страна на малкото прозорче е залепено парче черен картон, тъй че да не се вижда нищо.
— Мислех си, че посоките трябва да водят към някакво място. Например как да се стигне от стадиона до криптата, измерено в стадии. Дори и Генуезеца ги смята за географски указания. — Пол поклаща глава. — Не разсъждавах като Франческо.
Пол отключва и дръпва вратата. Малката стаичка е претъпкана с книги, куп до куп — умалено копие на Председателската стая в „Бръшляна“. По пода се валят опаковки от бисквити и сандвичи. Стените са гъсто облепени с изписани листчета. „Финей, син на Бел, не е Финей, цар на Салмидеса“, пише на едно от тях. „Да проверя в Хезиод: Хесперетуза или Хесперия и Аретуза“, напомня друго. „Да купя още бисквити“, известява прозаично трето.
В тясната килийка по чудо са вмъкнати и два стола. Вдигам от единия купчина фотокопия и се опитвам да седна, без да съборя нещо.
— И тъй се върнах към гатанките — продължава Пол. — Коя беше първата?
— За Моисей. С латинската дума за рога.
— Точно така. — Той се обръща да затвори вратата. — Беше свързана с погрешен превод. Филология, историческа лингвистика. Беше гатанка за езика.
Започва да рови из камарата книги върху бюрото. Най-сетне открива каквото търси — „История на ренесансовото изкуство“ от Харт.
— Защо ни провървя с първата гатанка? — пита той.
— Защото сънувах онзи сън.
— Не. — Пол разгръща на страницата със скулптурата на Микеланджело, от която започна съвместната ни работа. — Провървя ни, защото гатанката беше за нещо словесно, а ние търсехме нещо веществено. Франческо не дава пет пари за истинските, реалните рога, интересува го думата, погрешният превод. Провървя ни, защото в крайна сметка онзи погрешен превод имаше веществено изражение. Микеланджело е изваял своя Моисей с рога и ти си спомни това. Ако не беше тази веществена изява, никога нямаше да открием лингвистичния отговор. Но точно там беше ключът — в думите.
— И ти започна да търсиш лингвистичния вариант на посоките?
— Именно. Север, юг, изток и запад не са веществени ключове, а словесни. Когато погледнах втората част на книгата, разбрах, че съм прав. Думата stadia се появява почти в самото начало на първата глава. Виж.
Той измъква надраскан лист и ми го подава.
На листа са изписани три изречения:
Джил и Чарли отиват към стадиона да гледат Принстън срещу Харвард. Том крачи с Пол след тях. Кати прави снимките, смее се лъчежарко и беззвучно изрича с устата „Обичам те, Том“.
— Лъчежарко? — подхвърлям аз.
— Тъпо звучи, нали? Претенциозна, измислена дума, точно като в историята на Полифил. — Пол преобръща листа. — Но ако изпишеш текста в таблица, получаваш ето това:
„Д ж и л и Ч а р л и о т и в а т к ъ м с т а д и о н а д а г л е д а т П р и н с т ъ н с р е щ у Х а р в а р д . Т о м к р а ч и с П о л с л е д т я х . К а ти п р а в и с н и м к и т е , с м е е с е л ъ ч е ж а р к о и б е з з в у ч н о и з р и ч а с у с т а т а О б и ч а м т е , Т о м .“