Криптата на флорентинеца
- Автор: Колдуел Йън, Томасън Дъстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Криптата на флорентинеца». Краткое содержание книги:
Чувството, което изпитах, докато гледах как Джил си отива — и което ми напомни за думите на Чарли — ме спохожда отново само след броени минути, когато влизам в чакалнята и заварвам Пол да седи сам — сега и двамата сме самотници, всеки ще се оправя както може. Пол изглежда някак не на място: седи сам-самичък сред дългата редица бели пластмасови столове, подпира главата си с две ръце и гледа пода. Винаги заема тази поза, когато е дълбоко замислен — двата лакътя върху коленете, пръстите сплетени зад тила. Вече не помня колко нощи съм се будил, за да го видя седнал точно така зад бюрото с молив между пръстите и разгърнат бележник под лъча на вехтата лампа.
При този спомен първият ми импулс е да го попитам какво е открил в дневника. Дори и след всичко станало искам да знам; искам да помогна; искам да му напомня за старото съдружие, та да не се чувства самотен. Но като го виждам как седи и се бори с някаква мисъл, устоявам на изкушението. Трябва да си припомня колко каторжен труд хвърли, след като аз напуснах, колко пъти сядаше на закуска със зачервени очи и колко нощи сме му носили черно кафе от денонощния магазин. Ако някой може да пресметне саможертвите му за книгата на Колона, да ги изброи както затворниците драскат чертички по стената за всеки изминал ден, то пред тях моят скромен принос направо бледнее. Той търсеше съдружие преди месеци, когато му го отказах. Сега не мога да предложа нищо друго, освен компания.
— Хей — тихо казвам аз и пристъпвам до него.
Той се изправя.
— Том…
Очите му са кървясали.
— Добре ли си? — питам аз.
Той разтрива с ръкав лицето си.
— Да. Ами ти?
— Нищо ми няма.
Пол поглежда ръката ми.
— Ще мине — казвам аз.
Преди да му разкажа за Джил, в чакалнята влиза млад лекар с рядка брадичка.
— Добре ли е Чарли? — пита Пол.
Гледайки лекаря, аз усещам някакъв призрачен сблъсък, също както когато стоиш на перона и покрай теб профучава влак. Облечен е с бледозелена престилка — същият цвят като стените на болницата, където се възстановявах след катастрофата. Кисело-горчив цвят, напомнящ за смес от смачкани маслини и диви лимони. Терапевтката ми казваше да не гледам надолу, никога нямало да се науча да ходя, ако все зяпам пироните в крака си. Гледай напред, казваше тя. Винаги напред. И аз гледах зелените стени.
— Състоянието му е стабилно — казва човекът с престилката.
Стабилно, мисля си аз. Лекарска приказка. След като спряха кръвотечението от крака ми, два дни бях стабилен. С други думи, умирах по-бавно, отколкото дотогава.
— Може ли да го видим? — пита Пол.
— Не — казва лекарят. — Чарли все още е в безсъзнание.
Пол се колебае, сякаш „стабилен“ и „в безсъзнание“ взаимно се изключват.
— Ще оздравее ли?
Лекарят ни поглежда със съчувствие, но уверено казва:
— Мисля, че най-лошото мина.
Пол се усмихва измъчено и му благодари. Не казвам на Пол какво означава този отговор. В спешното отделение си мият ръцете, бършат пода и чакат следващата носилка. Най-лошото е минало за лекарите. За Чарли тепърва започва.
— Слава богу — тихо прошепва Пол.
И като го гледам, като виждам как по лицето му се разлива облекчение, аз осъзнавам нещо. Изобщо не съм вярвал, че Чарли ще умре от онова, което се случи долу. Нито за миг.
Докато се изписвам, Пол почти не говори. Само по някое време промърморва колко жесток бил Тафт към мен в кабинета си. Няма много формалности — само да подпиша един-два формуляра и да си покажа студентската книжка. Докато се мъча да изпиша името си с пострадалата ръка, усещам, че деканът вече е била тук да замаже положението. Отново се питам какво ли е казала на детективите, та да ни пуснат.
После си спомням какво ми каза Джил.
— Къри е бил тук?
— Тръгна си малко преди да излезеш. Не изглеждаше добре.
— Защо?
— Беше със снощния костюм.
— Знаеше ли за Бил?