Криптата на флорентинеца
- Автор: Колдуел Йън, Томасън Дъстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Криптата на флорентинеца». Краткое содержание книги:
— Когато приключих, просто не можех да повярвам — казва Пол. — Още преди да привърша разшифроването, треперех от вълнение. Беше свършено. Свършено след толкова много години.
Той спира до една от последните лавици и аз виждам само неясните очертания на лицето му.
— И си струваше, Том. Аз дори и не подозирах какво се крие във втората половина на книгата. Помниш ли какво прочетохме в писмото на Бил?
— Да.
— Повечето в това писмо беше лъжа. Знаеш, че работата е моя, Том. Бил само преведе няколко арабски думи. Направи справки от три-четири книги, изкара няколко фотокопия. Всичко останало свърших сам.
— Знам — казвам аз.
Изведнъж Пол рязко вдига длан пред устата си.
— Не е вярно. Без всичко, което откриха баща ти и Ричард, без онова, което разгадахте вие — особено ти — нямаше да успея. Не съм го направил сам. Вие ми посочихте пътя.
Пол изрича имената на баща ми и Ричард Къри тъй, сякаш са двама светци мъченици от картините в лекцията на Тафт. За момент се чувствам като Санчо Панса, заслушан в словата на Дон Кихот. Знам, че великаните, които вижда, са само вятърни мелници, и все пак именно той вижда ясно в тъмата, а аз се съмнявам в очите си. Може би там е била хитрината през цялото време, мисля си аз: ние сме животни, надарени с въображение. Само който вижда великани, може да застане на раменете им.
— Но Бил беше прав за едно — казва Пол. — Резултатите наистина ще засенчат всичко друго в историческите изследвания. За дълго време.
Той взима от ръцете ми камарата книги и изведнъж се чувствам като в безтегловност. Зад нас коридорът се простира към далечната светлина, а разклоненията от двете страни чезнат в пространството. Дори и в сумрака виждам как се усмихва Пол.
22.
Започваме да сновем от стаичката до дъното на коридора, връщайки по рафтовете десетки книги — най-често не там, където им е мястото. Изглежда, Пол се интересува само от едно — да ги махне.
— Помниш ли какво е ставало в Италия точно преди отпечатването на „Хипнеротомахия“? — пита той.
— Само каквото съм чел в пътеводителите за Ватикана.
Пол слага в ръцете ми нов куп книги и пак навлизаме в мрака.
— По времето на Франческо интелектуалният живот на Италия се въртял около един-единствен град — казва той.
— Рим.
Но Пол поклаща глава.
— Много по-малък. Колкото Принстън — имам предвид само колежа, не целия град.
Виждам колко го е очаровало откритието, колко истинско е станало вече за него.
— В този град — казва той — е претъпкано с интелектуалци. Гении. Енциклопедисти. Мислители, търсещи големите отговори на големите въпроси. Самоуки ентусиасти, изучаващи древни езици, които никой друг не разбира. Философи, комбиниращи религиозни догми от Библията с идеи от гръцки и римски текстове, египетска мистика, персийски ръкописи, дошли от такава древност, че никой не знае възрастта им. Абсолютният авангард на хуманизма. Помисли си за гатанките. Университетски преподаватели играят на ритмомахия. Преводачи тълкуват Ораполо. Анатоми ревизират учението на Гален.
Пред мисления ми поглед изплува куполът на църквата „Санта Мария дел Фиоре“. Баща ми често наричаше онзи град майка на съвременната наука.
— Флоренция — казвам аз.
— Точно така. Но това е само началото. Във всяка друга научна дисциплина срещаш най-великите имена на Европа. В архитектурата — Брунелески, който проектира най-големия катедрален купол на хилядолетието. В скулптурата — Гиберти, който създава тъй прекрасен комплекс от барелефи, че го наричат „райската порта“. А помощникът на Гиберти израства и след време става баща на съвременната скулптура — Донатело.
— И живописците си ги е бивало — напомням му аз.
Пол се усмихва.
— Онова малко градче събира най-много гении в цялата история на западната живопис. Прилагат нови техники, измислят нови теории за перспективата, преобразяват рисуването от занаят в наука и изкуство. Трябва да е имало поне три дузини като Алберти, когото биха сметнали за първокласен творец навсякъде по света. Но в онзи град те са художници втора ръка. Защото се конкурират с титаните. Мазачо, Ботичели, Микеланджело.
Мисълта му набира сила и сякаш тласкани от нея, нозете му ускоряват крачка по тъмните коридори.
— Искаш учени? Какво ще речеш за Леонардо да Винчи? Политици? Макиавели. Поети? Бокачо и Данте. И мнозина от тях са били съвременници. А отгоре на всичко в този град съществуват и Медичите. Един тъй богат род, че може да си позволи да покровителства всички творци и интелектуалци, които създава Флоренция. Всички те са събрани заедно, в едно градче и в общи линии по едно и също време. Най-великите културни герои на западната история се разминават по улиците, говорят си на „ти“, работят заедно, надпреварват се, взаимно се подтикват да стигнат по-надалече, отколкото биха успели сами. И всичко това на едно място, където властват истината и красотата, където най-знатните родове се борят кой да поръча най-прекрасните произведения на изкуството, кой да спонсорира най-блестящите мислители, кой да притежава най-голямата библиотека. Представи си го. Всичко. То е като сън. Невероятно.